07.09.2001
Бях някакъв пилот, астронавт или нещо подобно. Ходех през нощта през някаква военна база, на някъде (вероятно към нова мисия или нещо такова). Бяхме 5 човека екипаж (по принцип) Вървях и ме беше обхванало някакво чувство на безнадеждност Искаше ми се да заплача, да вия. Вървях заедно с една жена със сурови черти. Беше тъмно, крачехме през широки писти, разделени с алеи окосена трева, минавахме по тъмни асфалтови алеи, тук там имаше лампи. Идваше ми да крещя от мъка. Имаше някаква огромна несправедливост. Току що (в последната мисия) бяхме пленили някакви документи с голямо значение. Документите бяха в една жена от нашия екипаж. Бяхме 2 мъже и 3 жени. Тази, дето държеше документите беше много добър пилот и през последните няколко мисии тя пилотираше самолета (совалката).
Аз исках тези документи да са в мен, да мога аз да събирам късчетата информация за врага. Да, но тя трябваше да прави това и аз нямах право да се оплаквам. Продължавахме да вървим в полумрачната база – аз и една от жените. Тя усети вътрешната борба, която водех със себе си. Времето беше доста хладно и тя ме прегърна и ме сгуши в якето си. Така вървях, долепил буза до нейната. Чак сега осъзнах, че никога досега не бях я възприемал като жена. Беше висока, едра, със суров мъжки поглед. И все пак вътрешно тя беше нежна жена. Осъзнах, че с този жест тя споделяше моето вътрешно негодувание. Подкрепяше ме по този начин. Боже, колко безсилен срещу всичко се чувствах. Прегърнах я, търсейки опора, приятел. Започна да ми олеква. Замислих се, че двете жени от нашия екип не ги възприемах като жени, а просто като членове на екипажа. Осъзнах, че сигурно на нея и беше много по-трудно. Вървяхме във вечерния хлад и аз постепенно се успокоявах от нейното присъствие.
Това, срещу което се борим беше нещо много силно. Победата щеше да дойде след внимателно обмисляне на всички мисии, анализ на цялата информация, която можем да съберем. За момента борбата беше в самото начало. Губехме, защото не познавахме врага. Как точно се борехме – не знам
Внезапно се озовах посред бях ден на някакъв строеж. Строеше се нещо, като развлекателен център, казино, хотел. Кипеше довършителна работа – до два-три дни и всичко щеше да стане готово. Комплексът се намираше на края на някакъв парк в голям град.
Изведнъж осъзнах. Сякаш някой ми разказваше. Хотелът се строеше от трима съдружници – трима братя. Те бяха построили вече един подобен и бяха забогатели много от този бизнес. Сега строяха втори. Внезапно разбрах, че парите, с които участваха двама от братята бяха незаконни – бяха пари от наркотици и проституция. Скоро, икономическата полиция щеше да разбере това и да затвори хотела. Третият брат се беше оженил скоро и всичките му пари бяха вложени в този хотел. Той (братът) щеше да бъде съсипан, а бракът му подложен на голям стрес. Не беше ясно дали със съпругата му щяха да превъзмогнат шока. Имаше изрична уговорка между съдружниците да не се ползват мръсни пари.
Имаше някаква връзка между моето състояние и това на третия съдружник. Осъзнах. Независимо от причината, човек може да преживява принципно различни чувства но еднакво силно и това го правеше брат на всички хора.
Аз се борех срещу някаква всеобща за човечеството заплаха и за момента губех. Не беше ясно дали изобщо ще победим. Затова и се чувствах безсилен и ядосан. В цивилния свят един човек, който си нямаше идея за опасността, която се мъчех да махна от главата му щеше да преживее същото – ярост и безсилие, че няма да може да повлияе на събитията в момента, в който икономическата полиция ги подгони за парите. Вероятността да изгуби всичко е голяма, вероятността да си запази парите – съмнителна.
Не исках да се будя. Исках да продължа да крача по влажните писти с онази жена. Успокояваше ме гледката на спящата цивилизация. Пусти писти и алеи, никакво движение и все пак знаци, че човекът е тук, че тази планета му принадлежи и няма да я даде без съпротива. Исках да се боря.
Бях някакъв пилот, астронавт или нещо подобно. Ходех през нощта през някаква военна база, на някъде (вероятно към нова мисия или нещо такова). Бяхме 5 човека екипаж (по принцип) Вървях и ме беше обхванало някакво чувство на безнадеждност Искаше ми се да заплача, да вия. Вървях заедно с една жена със сурови черти. Беше тъмно, крачехме през широки писти, разделени с алеи окосена трева, минавахме по тъмни асфалтови алеи, тук там имаше лампи. Идваше ми да крещя от мъка. Имаше някаква огромна несправедливост. Току що (в последната мисия) бяхме пленили някакви документи с голямо значение. Документите бяха в една жена от нашия екипаж. Бяхме 2 мъже и 3 жени. Тази, дето държеше документите беше много добър пилот и през последните няколко мисии тя пилотираше самолета (совалката).
Аз исках тези документи да са в мен, да мога аз да събирам късчетата информация за врага. Да, но тя трябваше да прави това и аз нямах право да се оплаквам. Продължавахме да вървим в полумрачната база – аз и една от жените. Тя усети вътрешната борба, която водех със себе си. Времето беше доста хладно и тя ме прегърна и ме сгуши в якето си. Така вървях, долепил буза до нейната. Чак сега осъзнах, че никога досега не бях я възприемал като жена. Беше висока, едра, със суров мъжки поглед. И все пак вътрешно тя беше нежна жена. Осъзнах, че с този жест тя споделяше моето вътрешно негодувание. Подкрепяше ме по този начин. Боже, колко безсилен срещу всичко се чувствах. Прегърнах я, търсейки опора, приятел. Започна да ми олеква. Замислих се, че двете жени от нашия екип не ги възприемах като жени, а просто като членове на екипажа. Осъзнах, че сигурно на нея и беше много по-трудно. Вървяхме във вечерния хлад и аз постепенно се успокоявах от нейното присъствие.
Това, срещу което се борим беше нещо много силно. Победата щеше да дойде след внимателно обмисляне на всички мисии, анализ на цялата информация, която можем да съберем. За момента борбата беше в самото начало. Губехме, защото не познавахме врага. Как точно се борехме – не знам
Внезапно се озовах посред бях ден на някакъв строеж. Строеше се нещо, като развлекателен център, казино, хотел. Кипеше довършителна работа – до два-три дни и всичко щеше да стане готово. Комплексът се намираше на края на някакъв парк в голям град.
Изведнъж осъзнах. Сякаш някой ми разказваше. Хотелът се строеше от трима съдружници – трима братя. Те бяха построили вече един подобен и бяха забогатели много от този бизнес. Сега строяха втори. Внезапно разбрах, че парите, с които участваха двама от братята бяха незаконни – бяха пари от наркотици и проституция. Скоро, икономическата полиция щеше да разбере това и да затвори хотела. Третият брат се беше оженил скоро и всичките му пари бяха вложени в този хотел. Той (братът) щеше да бъде съсипан, а бракът му подложен на голям стрес. Не беше ясно дали със съпругата му щяха да превъзмогнат шока. Имаше изрична уговорка между съдружниците да не се ползват мръсни пари.
Имаше някаква връзка между моето състояние и това на третия съдружник. Осъзнах. Независимо от причината, човек може да преживява принципно различни чувства но еднакво силно и това го правеше брат на всички хора.
Аз се борех срещу някаква всеобща за човечеството заплаха и за момента губех. Не беше ясно дали изобщо ще победим. Затова и се чувствах безсилен и ядосан. В цивилния свят един човек, който си нямаше идея за опасността, която се мъчех да махна от главата му щеше да преживее същото – ярост и безсилие, че няма да може да повлияе на събитията в момента, в който икономическата полиция ги подгони за парите. Вероятността да изгуби всичко е голяма, вероятността да си запази парите – съмнителна.
Не исках да се будя. Исках да продължа да крача по влажните писти с онази жена. Успокояваше ме гледката на спящата цивилизация. Пусти писти и алеи, никакво движение и все пак знаци, че човекът е тук, че тази планета му принадлежи и няма да я даде без съпротива. Исках да се боря.
