(5) - 22.04.2002 - НЕ Е ЯСНО

22.04.2002

Имах среща с приятели. Идеята беше да ходим някъде да обяд. По някаква причина трябваше да се прибера до нас, да взема нещо и след това да се срещна с тях. Бях взел вече каквото трябва (неясно какво) в едно пликче и отивах към срещата. Трябваше да се срещнем в апартамента на една девойка – нова в компанията. Намерих кооперацията в Лозенец, но не знаех нито апартамента, нито етажа. Кооперацията беше същата, в която бях живял много отдавна. Позвънях на една от вратите, където преди живееше едно малко момиченце. Отвори ми някаква жена. “Какво желаете” – попита. Започнах да обяснявам, че трябва да се събера с компанията си, че те са в тази кооперация, но не знам в кой апартамент, и че ако е чула шумна група хора да трополи по стълбите поне не би ли могла да ми кажа дали са нагоре или надолу по етажите. Никаква помощ.

Опитах се да намеря някого по мобилни телефон. Всички номера на хора от групата се бяха изтрили. Беше останал само един номер, не си спомням на кого беше, но когато исках да го набера, на екрана ми се показваше това, което се вижда на другия телефон – явно човекът отсреща си играеше с менютата. Явен провал. Пропуснах обяда.

Тръгнах да се прибирам и на едно кръстовище ги видях. Бяха се разположили на една празна будка за вестници и се веселяха нещо. Правилно бях си помислил – купона беше свършил.. чакаха си транспортите да се прибират. Поздравихме се и аз кимнах на първото такси.

Караше някакъв младеж, около 28-30. Зад неговата седалка на земята лежеше някакво бебе, увито в одеала. Както разбрах това бил брат му.

По незнайна причина живеех в Люлин 3. прибирах се с таксито от към Горна баня, и малко преди Орион, таксиметраджията спря, слезе и “отиде да спи”. Остави детето в колата. Тъкмо се чудех, какво става, кой ще ме закара – в края на краищата оставаше не-повече от километър до нас.

Качи се друг човек в колата – явно другата смяна. Странно нещо стана. Вместо в такси, че качихме в някаква шперплатова къщичка на колела, с един прозорец и срещу него врата. С една стаичка – 2 на 2 метра. Караше се и се гледаше през прозореца. Бебето също беше с нас. То беше доста интелигентно за възрастта си, че и даже говореше смислено.

Пътят беше черен с много малки камъчета по него и докато чакахме с детето шофьора да оправи колата (къщичката) за тръгване, аз обяснявах да детето как да си разчисти камъчетата от там където стои, за да не го боцкат по краката. Го си беше голо и босо, но времето не беше студено. Така да се каже светвах го за първите хитринки в живота.

Тръгнах ме. Започнахме да се изкачваме по някакъв стръмен наклон, като Орион беше на върха. След това следваше кратко спускане и си бях в къщи. Карахме си бавничко и си говорехме тримата, докато в един момент минахме покрай някакви халета от където изскочиха двама мъже и една жена. Нещо се разправяха люто и в един момент побягнаха към нас. Не трябваше да се качват, подкарахме с максимална скорост, но максималната скорост на една къща е далеч от желаното. Слязохме аз и шофьора да бутаме, за да ускорим още. Жената се качи в къщата, но двамата мъже не можаха.

Стигнахме върха. От другата страна – бедствие. Огромни наводнения, всичко беше залято. Някаква река минаваше през средата на пътя. Дето се казва човек в къщи не може да си се прибере като хората. Единствения начин да премина реката беше през една къща. Имаше две къщи, които бяха свързани с ръкав на втория етаж. Водата беше заляла къщите до втория етаж и се виждаше само покрива на този ръкав. От там мислех да премина.

Влязох в къщата. Явно и тя беше наводнявана, защото вътре всичко беше в хаос и разруха. Беше се продънил и пода на единия от етажите. Качих се на третия етаж. Имаше един прозорец, който гледаше точно над покривчето на ръкава. Жената дето пътуваше с нас вървеше тихо след мен. До прозореца от вътрешната страна се бяха прикрили някакви въоръжени мъже. Казах им, че смятам да мина от там, и те ми обясниха, че в къщата отсреща има някакви дето не дават да се минава и стрелят.

Не стига наводнението, ами и това. Вече беше почнало да ми писва от тия препятствия. “Дайте ми една пушка – в казармата бях снайперист” – излъгах ги аз. Погледнах през прозорчето. Къщата отсреща беше на около 50 метра – доста дълъг ръкав се оказа. В онази къща имаше около 5-6 човека. Освен тях на някаква стръмна ливада до къщата имаше още двама.

Обърнах се към жената и и казах “Ами трябва да застрелям 6-7 човека и след това ще мога да се прибера.” Незнайно как, пушката ми изчезна от ръцете. Това беше единствената пушка. Гледах, как на отсрещната страна, двамата на ливадата започнаха да стрелят по някакви обикновени хорица, убиха двама и започнаха да мушат с ножове трети. Както ги гледах съжалявах, че нямах пушка... просто бяха прекрасни мишени. Сега трябваше да се измисли друг начин за преминаване.

В този момент, отсреща се появи някаква жена, която явно им беше шефката. Тя нещо напрегнато се загледа към нашето прозорче. Лоша работа. Ще ми види хубавата позиция. Разбрах някак си, че онази жена има някаква сила и усеща силата в тая дето докарахме с къщето. Казах и да слиза надолу, че ще ми издаде позицията – да вземе и детето с нея, аз ще се оправя някак си тук.

След като останах сам и нямаше оръжие, нямаше как да мина по тоя ръкав. Трябваше да мина някак си вътре през него – през наводнената част, за да не ме видят. Не исках никой да застрелвам или убивам – просто исках да се прибера.

Започнах да търся от къде да вляза вътре.

(4) - 11.03.2002 - ЛУДНИЦА

11.03.2002

Бях в лудница. Не знам защо ме прибраха. Смътно си спомням някакви улични безредици, в които някакви монаси (по-скоро шамани) удряха с някакви парализиращи удари минувачи. Това не беше важно. Важното беше, че бях затворен в лудница, не знаех защо, никой не ми казваше. Държаха се с мен точно като с луд – внимателно, но твърдо. Бях сам в стая. Не знаех дали има други хора в “заведението”. Стаята ми беше сравнително голяма – с три прозореца, легло, някакъв обособен кът с телевизор и маса с цветя – за хранене.

Не мисля, че бях луд – мислех си съвсем трезво, въпреки, че мислех само едно – как да избягам. Държах се кротко. Огледах прозорците. Бяха без решетки – добре. Единият от тях беше над някакъв сипей – доста високо – не бих скочил. Вторият беше на такава височина, че не виждах земята от долу (беше и сумрачно де). Третият беше на около 2.50 – 3.00 метра от земята. Този прозорец си избрах за бягство. Само че нямаше да бягам веднага. Още ме надзираваха внимателно. Трябваше да изчакам да мине известно време, за да се успокоят пазачите и да проуча отвън дали има охрана, кога минава и т.н.

Стана вечер. Чак сега забелязах, че в стаята имаше камери. Две камери – гледаха към различни части на стаята. Когато влезех в обхвата на дадена камера и се пускаше някакъв прожектор на камерата да ме осветява. Това означаваше, че не мога да се придвижа в тъмно без да ме засекат, но пък можех да видя точно кои части на стаята се наблюдават. Легнах да спя.

Сутринта ме изведоха на разходка. Видях, че прозореца, който мислех, че е на 2.50 от земята се оказа по-ниско – около 2м. – съвсем нормална височина за скачане. Оградата на двора не беше висока – 1.80-2м. Не се виждаха никакви пазачи. Разхождах се с някакъв старец, който ми говореше нещо. Не го слушах. Само се правех на заинтересован, а в същност гледах от къде мога да избягам. Можеше да се излезе само от едната страна на двора (другите три страни бяха вътрешни и граничеха със други сгради). След като прескочех оградата имах може би около 150м преди да се махна от тази улица. Все още не виждах пазачи...

Прибраха ме в стаята. С ужас установих, че са сложили още една камера, която сочи точно към прозореца, от който исках да скоча. Нищо.. това не правеше бягството невъзможно – само го отдалечаваше във времето. Огледах внимателно какво покрива тази камера – вече нямаше място в стаята, където да не ме виждат. Не бях обаче притеснен особено.


Зачаках следващата разходка....

(3) - 06.02.2002 - ВОЙНИК

06:30 26.02.2002г.

В началото стояхме в някаква почивна станция с майка ми, баща ми, брат ми и сестра ми. Останах с впечатлението, че се намираме в Африка. Губехме си времето общо взето.стояхме в някаква стая и се чудехме какво да правим. Имаше един лаптоп, на който сестра ми играеше някакви игри. Навън беше адска жега. На една пейка седяха някакви момчета и си говореха. Имаше някакви размирици, негрите воюваха нещо. С баща ми говорехме, че в Африка от белите ней-добре се приспособявали българите и руснаците, защото били народи, които непретенциозни и обичали да живеят на открито. Беше една от ония задължителни почивки, които се прекарват с родителите.

Започна войната.

Озовах се в нещо като казарма. В същност по-скоро се махнах от почивната станция и отидох в казармата. Радвах се, че съм се отървал от еднообразието. Обсъждахме някакви планове. Бяхме около 6-7 души взвод. Някак си бяхме само ние. Каква беше тая война не знам Трябваше да се придвижим с хеликоптер от казармата до мястото на сражението. В същност, разбрах, че това не беше голяма и мащабна война а по-скоро някакъв бунт. Бяха превзели една казарма и сега ние трябваше да си я върнем.

За жегите на Африка, нашето поделение беше прекрасно – високи борове, сянка. Имаше някакви дървета, за които казваха, че пускат корени направо в пясъка и стигат до 70 метра височина. Видях някои доста високи, но стеблата им бяха така странно посукани, че си помислих, че ако такива дървета пуснат корен в България – вятърът ще ги събори моментално

Тръгнахме. Хеликоптера се напълни с хора – все мои приятели. Незнайно защо не излитахме а се движехме като автомобил по шосето. Минавахме из някакъв град и пилота се оправдаваше, че не може да излети заради електрическите стълбове. Пътувахме около 20-30 минути. Градът все не свършваше.

В един момент срещу нас се зададе един военен джип (HumWee). Препречи ни пътя и спря. Излязоха от него войници и започнаха да стрелят. Изведнъж стана абсолютен хаос. Хвърлих се навън от хеликоптера и скочих зад едно дърво. Помислих си, че от изненадата моите приятели не са могли да реагират, но като надникнах ги видях – залегнали и изобщо не бяха притеснени.

Явно мястото беше добре избрано, защото забелязах, че в съседното дърво се бяха скрили двама войници и стреляха от високо по нас. Промъкнах се зад тях и ги застрелях. Патроните свършваха нещо невероятно бързо – с почти никаква ефективност Вярно, че автомата беше АК-47, но така за нула време свърших боеприпасите, без да съм особено полезен на останалите. Включих на единична стрелба. Това вече беше друго.

Претичах от другата страна на улицата и се скрих зад ъгъла на една сграда. Точно като свърших пълнителя и двама се затичаха към мен. Побягнах, сменяйки в движение пълнителя. Прикрих се зад едно дърво, но идиотският пълнител не щеше да влезе в автомата. За момент спрях. Който бърза толкова, обикновено до никъде не стига. С премерено движение сложих пълнителя и заредих. Обърнах се. Двамата войници, вече бяха почнали да ме обхождат по десния фланг. Стрелях. В същност автомата засече. Не ми се беше случвало никога до сега Калашников да засече. Те обаче се стреснаха явно – достатъчно време да изхвърля дефектиралия патрон и да стрелям. На единична стрелба вкарах по два куршума във всеки от тях. Раних ги – не смъртоносно предполагам, но достатъчно да ги обезвредя. Единия беше също много учуден, от това, че автоматът ми засече.
- Какъв беше тоя патрон – попита той.
Аз намерих изхвърления дефектен патрон и клекнах до него да му го покажа. Гледахме го и е чудехме защо ли е засякъл. В този момент ние не бяхме врагове.

Изстрелите вече се носеха от по-далече. Скочих и се затичах да настигна взвода си. Те бяха напреднали около 50 метра и тъкмо влизаха през портала на една казарма. Там беше бунта.

Затичах се и аз през портала. Спрях се рязко на входа и видях, че моите приятели стояха с насочени оръжия срещу войниците вътре. Виждаше се, че онези са взели за заложници доста хора (около 10-15 човека). Положението ставаше доста напечено, защото първо бяхме на открито и второ онези нямаха особени скрупули по отношение на хората. Започнаха да стрелят по нас. Аз скочих зад караулната будка на портала. Видях, че хората от моя взвод залегнаха и отговориха на огъня. Силно е успокоих, като забелязах, че падаха само хора от онези войници, а не заложници, което беше направо похвално, като се има в предвид, че се бяха измесили нарочно.

С периферното зрение забелязах, че в караулната будка има някой. Стъклата и бяха потъмнени и явно и той имаше същия проблем да ме види, още повече, че аз бях и залегнал ниско долу. Насочих автомата, там където предполагах, че стои и пуснах три куршума през стъклото. Чу се тупване.

Бяха ми останали само няколко патрона.До мен бяха залегнали две момчета (на възраст около 16-18). Попитах ги дали имат патрони за Калашников. Единият извади една торбичка от някъде с различни патрони в нея. Започнах да презареждам, а другото момче взе автомата от убития от мен войник и също започна да го презарежда. На учудения ми поглед, първото момче обясни, че баща им бил сред заложниците и онези го убили.

Престрелката постепенно се изместваше към нас. Трябваше да презаредя максимално бързо.

Коментар:
Интересното беше, че не се биех за някаква кауза, нито за родината (бях в Африка все пак). Не изпитвах никаква емоция. Това просто беше нещо, което трябваше да се направи. Работата не беше интересна, не беше досадна, просто беше наложителна. Не се притеснявах за приятелите си, не се притеснявах за себе си, разсъждавах. Просто правех това, което беше необходимо.