(20) - 28.11.2003 - УМРЯЛ

28.11.2003

Умирах. Умирах бавно и сигурно. Нямаше ми нищо иначе, просто си умирах. В един момент напуснах тялото си. Просто нещо ме издуха навън от него и като че нямах желание да се връщам обратно.

Прелетях до съседната къща и влязох вътре. В стаята бяха баща ми, брат ми и баба ми, и всеки се занимаваше с нещо.

Баба ми плетеше тихо, седнала на леглото. Застанах пред нея, много близо и я наблюдавах. От време на време тя се пресягаше да развие кълбото и аз отскачах назад за да не съм и на пътя. Не че имаше значение, защото нито ме виждаше, нито ме усещаше. В някои моменти, не успявах да отскоча назад достатъчно бързо, и ръката и минаваше през мен. Струваше ми се, че с крайчето на съзнанието си може би усещаше, че има нещо там, защото спираше за момент, замисляше се и след това продължаваше да си плете.

Спрях се пред брат ми. Той гледаше телевизия. Минавах му отпред, отзад, оглеждах го. Никакъв знак, че ме е усетил. Беше ми интересно, но в същия момент ми ставаше някак си криво, че всеки си прави нещо и с мен и без мен света е абсолютно един и същ за всички.

Последно застанах до баща ми. Той решаваше кръстословица и отново никакъв признак че ме усеща.

Вече ми ставаше много криво и тъжно... Не можех да преценя дали е по-добре да си жив или умрял, но факта, че на околните им е все едно беше много подтискащ. Някаква мъка напираше в мен и в един момент вече не можех да остана в стаята. Трябваше да изляза навън. След като на останалите им е все едно, защо не можеше и на мен да ми е. След като на другите не им правеше впечатление тук ли съм или ме няма, защо на мен ми беше толкова криво, че се разделям с тях.

Понесох се бързо навън, и докато минавах през преходната стая, която извеждаше навън, видях на пътя си дядо ми. Той стоеше пред едно голямо огледало на стената и си говореше под носа. Погледнах се в огледалото – няма отражение. Какво ли очаквах – нали бях умрял вече.

Дядо ми гледаше в огледалото и си говореше: “Неук живях, неук ... на света има толкова повече неща от колкото съм и предполагал ... само ако знаех ... “. Почти не се чуваше какво си говори под носа, но беше ясно че си правеше самокритика.

Аз стоях до него и го гледах – така както заставах и при другите. В един момент той спря и ме погледна. “Какво ти е?” попита ме. В този момент вече не можах да се сдържа. Ревнах с глас:”Умрял съм, дядо, умрял съм – това ми е ... умрял съм а никой не забелязва, това е.”

Той не каза нищо. Погледна в огледалото и видя, че нямам отражение. След това само протегна ръце и ме прегърна, а аз му подсмърчах на рамото. В един момент се стреснах ... той не минаваше през мен, той ме виждаше ... вдигнах поглед и потърсих отражението му в огледалото...

Той също нямаше отражение...

(19) - 21.11.2003 - ПОЛИТИК

21.11.2003

Бях в малко италианско градче.
Влязох в едно малко хотелче, с просторно кафе на първия си етаж. Още с първите стъпки започнаха да ме заливат спомени, болезнени спомени. Спомних си всяка порцеланова чаша по рафтовете, спомних си цвета на стените, спомних си стаите и хората. Спомних си и барманката, да барманката беше СЪЩАТА. Спомените се изсипваха в мен, бучаха, опитваха се да ме съборят. Все по-голяма тъга ме заливаше.

В този момент видях млада жена, която седеше на една от външните маси. Не я познавах, но нещо много силно ме свързваше с нея. Нещо, което напираше през хилядите спомени, но което така и не успявах да уловя.

Излязох при жената и я попитах.
“Познаваш ли това място”.
Не я познавах, но я чувствах като най-близкия човек на света.
“Не, за първи път съм тук” каза тя.
Хванах я за ръка и и помогнах да се изправи. Почти я завлякох вътре при бара и отново я попитах: ”Познаваш ли това място?”
“Не” отговори тя.
Не можех да издържам вече това чувство че съм забравил най-важното нещо в живота си. Потока спомени продължаваше да се излива в мен, но като че липсваше най-важния спомен.

Излязохме отново навън пред кафето. Оглеждах се във всички посоки и се опитвах да си спомня.

Дамата ме гледаше малко притеснено, явно не изглеждах съвсем с всичкия си. Обърнах се, погледнах през огромните прозорци на вътре към бара и започнах да махам на барманката да дойде.

След секунда тя дойде при нас и ме погледна приятелски.
“Аз те познавам. Ти познаваш ли ме?” почти изкрещях
“Познавам те” кратко отговори тя. “Познавам теб, познавам и нея” и посочи жената до мен.”Познавам също и нея” и посочи още една млада жена, която седеше вътре до прозореца. “Разбира се тогава времената бяха различни, вие бяхте различни, но ви познавам.”

В изблик на необяснима емоция се втурнах към барманката и я прегърнах силно. Почти се разтреперих. Размахах се и към другата жена до прозореца да дойде при нас.
Вече бях на ръба да си спомня всичко. Както тя вървеше, нов спомен блесна в ума ми. Това беше “ясновидката”.

Жената се приближи до нас и аз я попитах. “Какво ще ми кажеш сега, последния път като се видяхме нищо хубаво не ми донесе ти”. Нямах представа за какво говоря, но знаех че казвам истината. Тя се усмихна и каза:”Хубави неща те чакат сега, само хубави неща има на последния етаж”.

Това беше последната капка. Всичко блесна пред мен, сякаш се беше случило вчера.
Забелязах, че в същата тази секунда всичко беше просветнало и на жената, която заговорих първа. Започнахме да се оглеждаме заедно, в синхрон и виждахме мястото с нов поглед. Едно, след друго, погледите ни попадаха на неща, които отключваха тайните към цял един минал живот.

...парче стар плакат “Все още има допирни точки между политиците и народа” На този плакат бях аз и жена ми (жената, което заговорих първа в кафето), бяхме снимани, как аз вземам монета от земята а тя стои до мен.

...голямо табло, което казваше: “ Никога няма да ви забравим” и на него бяха закачени хиляди изрезки от вестници и снимки “...неочакван обрат...”, “...да спестим...”, “...светът е потресен от това убийство...”, “...трагедията...младо семейство...” и много други.

Спомени, спомени спомени. Но вече не бяха само мои спомени. Жената до мен си спомняше всичко това. Чувствах я все по близка, все по обичана, докато накрая не издържах и се хвърлих на врата и в сълзи. Тя явно преживяваше същото, защото имаше сълзи и в нейните очи. Стояхме прегърнати сякаш векове. След това бавно седнахме на масата и просто се наслаждавахме на спокойствието и на тишината. Наслаждавахме се един на друг. Сякаш бяха минали хилядолетия от както се видяхме за последен път.

Вече всичко беше подредено в главата ми. Всеки факт си беше на мястото и това, което се беше случило много отдавна вече не беше само една каша от спомени.

Всичко започна така:

Преди много много време, или може би не чак толкова много, все пак барманката беше същата. Тогава.. преди време, в предишния ми живот, влязох с жена си в същия хотел, със същото кафе. Не си спомням какво имаше преди това, но този хотел ни стана щаб квартира. Аз бях политик и бяхме в разгара на предизборна кампания за... нещо си. Тя беше от моя екип, заедно с “ясновидката”. На последния етаж беше офисът ни и от там ръководехме кампанията си.

Може би щях да спечеля изборите (за каквото и да бяха те). Хората ме приемаха добре, символизирах нещо, което те ценяха и в края на краищата не обещавах нищо с изключение на честно отношение и открита политика.

Животът беше прекрасен, бях на гребена на вълната, запознах се със жена си, оженихме се. Всичко беше прекрасно.

До един момент.

Влязохме във кафето на хотела. Беше зима. Бяхме аз, жена ми и “ясновидката”, която тогава беше само секретарка. Нещо не беше наред, чувствах се преследван, уморен. Бях подозрителен и с нервен поглед следях всичко, което става около мен. Поръчахме, и седнахме на една от масите до прозореца, и в този миг настана суматохата. Всичко се размаза пред погледа ми. Скочихме и побегнахме, обърнахме няколко маси по пътя си. В Кафето нахлуха някакви хора и се втурнаха след нас.

Бягство, преследване, всичко се замъгли и потече като в сценарий на долнопробен екшън. Идеята беше проста. Някой, някъде беше решил да ме убие, защото ако спечелех изборите, това щеше да съсипе бизнеса на голяма част от престъпниците в тоя град.

Озовахме се в планината, както казах зима студ и сняг. Бяхме аз, жена ми, детето ни (малко момиченце на около 3 години) и шефа на охраната ни. Гонеха ни, търсеха ни, преследваха ни. Явно всичко беше станало само в една нощ, не си спомням, но бяхме сами, нямаше полиция. Само планината, снега и студа, ние и тези, които ни търсеха.

Бяхме се подслонили в някаква падина, бяхме изкопали дупка в снега и бяхме се скрили в нея, покрити с одеяло за да се топлим от дъха си. Детето ни беше между нас. Тогава ни откриха.

Отново хаос, бягство, викове и изстрели. Трябваше да се разделим. Жена ми с детето тръгна в една посока, аз се опитах да завлека преследвачите с мен в друга..

Не успях. Застреляха ме малко преди да вляза в града.

Не помня какво стана след това, но ето ме отново ходя по тази земя, виждам същите места. Трябва да е прераждане. Не ме интересуваше какво е. През целия си този живот носех сянката от миналия. Нещо ужасяващо, което не можех да си спомня. Сега вече нямаше значение. Срещнах пак жена си.

Изглеждаше съвсем различно, но спомените бяха общи, чувството беше съвсем същото.

Седяхме и се наслаждавахме на спокойствието. Спокойствие, което заслужавахме и четяхме какво пишеше на голямото табло. Четяхме историята на предишните си животи. Чувството беше особено да гледаш как хората минават, четат таблото, спомнят си какво се случи тогава и въздишат и бършат сълзи... и не обръщат внимание на двойката която седи срещу таблото и която живее живота си отново.

Няма място за сълзи.

Една дупка остана в спомените ми.. какво стана с детето ми? Дупка, която може би беше по-добре да си остане така.

(18) - 25.10.2003 - ПОСЛЕДНИ ДНИ

25.10.2003

Само няколко часа живот оставаха на човечеството. Не зная защо и от какво щеше да спре живота на земята, но знаех, че остават няколко часа само. В последните десетилетия, животът беше станал меко казано Ад. Кислородът в атмосферата не достигаше, трудно се дишаше, храната не достигаше, водата не достигаше, животът беше една безкрайна мизерия, която не се издържаше. Най-лошото беше, че нямаше надежда. Нищо не беше останало от гордата човешка цивилизация. Само останки. Човечеството беше хвърлено хилядолетия назад в развитието си. Каква беше тази катастрофа, която бе направила това – не знаех, не помнех.

Знаех само, че след няколко часа, земята вече няма да я има, думата човек няма да я има. Един човек само щеше да преживее това. Поне се надяваше да го преживее.

Брат ми подреждаше различни пакети в космическата совалка. Бързаше, нямаше много време. Знаех, че отива на Нептун.

Въпреки, че хората може да се каже, че владееха космоса, те все още живееха само на земята. Той щеше да бъде първия, който щеше да заживее на друга планета, но живот ли щеше да бъде това.

Разпитвах го дълго и всичко изглеждаше просто и лесно. Ще Кацне, и ще има няколко часа да разположи оборудването за произвеждане на кислород и вода. След това щеше да построи малката си база там и да се преработва някакви местни водорасли за храна.

Нептун изглеждаше почти като земята в мислите ми и в разказите му – суша, морета от някаква течност. Разбира се без растителност, без животни, просто камък със суша и вода.

За момент ми се прииска отчаяно да замина и аз. Страхът от престоящата смърт направо замъгли погледа ми. Да.. страх – това ме изяждаше толкова време. Знанието, че си обречен и че нищо не можеш да направиш по въпроса. Почти обезумях от страх Тази совалка в този момент изглеждаше като небесното спасение.

Брат ми разбира се беше повече от радостен да ме вземе със себе си.

В този момент обаче в ума ми се появи следната картина... Строя на брега на океан със странен цвят, под небе със още по неестествен цвят. Стъпвам по земя чужда и странна. Разхождам се по брега на океана, а в ръката ми парче храна, също толкова странно колкото всичко останало около мен. Да. Всичко това беше прекрасно, но ако имаше при кого след това да се върна и да споделя, да разкажа.

В този момент страхът изчезна. Не беше спасение това, а вечно заточение. Това, от което ме бе много повече страх е да се нарека единствения оцелял от цяла цивилизация, да знам, че никога повече няма да видя себеподобни, че думи като ласка, нежност, споделяне вече нямат съдържание.

Оставам на земята. Дори и няколко часа да оставаха само, по-добре да бъда със себеподобните си, от колкото цял живот в самота. Дори и сам в къщата си да остана, то пак духът на човечеството беше във всеки един предмет около мен.

Брат ми сякаш разбра какво мина през главата ми, защото хвърли последния пакет в совалката, тежко се обърна и без да каже дума влезе в кораба. Нямаше смисъл да правим тежката ситуация още по тежка. Аз също се обърнах и се запътих към къщата. Няколко часа или няколко века, какво значение имаше, стига да си сред свои. Зад мен чух как двигателите изреваха и след секунди отново настана тишина.

(17) - 18.10.2003 - 300 000 ОЛТАРА

18.10.2003

Пътувах с приятелката си, и отивахме на гости на наши познати. Возехме се в малък микробус претъпкан с хора, който кривеше по малките улички на един пазар. Странни бяха тези улички, и още по-странен пазара. Гледах и знаех всеки човек какъв е и що е. Знаех кой християнин, кой мюсюлманин. Знаех на кой какви щяха да бъдат следващите му думи и кой какво си мисли. Разговарях с хората в микробуса, които пътуваха всеки ден по този маршрут и те разказваха интересни истории за това кого са срещали по пътя си и какво са видели.

Изведнъж се оказахме (аз и приятелката) извън града, в едно поле със висока, зелена трева. Сякаш знаехме пътя, отивахме на гости. Вървяхме през ливадите и тревата, докато далеч пред нас не видяхме млада жена с дете в ръцете. Бяха много много далече, почти не се виждаха, но знаех, че детето още не може да ходи а само пълзи още. В този момент и в моите ръце се появи дете на същата възраст. Някак си знаех, че ако го пусна в тревата, и жената пусне нейното, те ще пълзят докато се срещнат. Така и направих, така направи и тя.

Запълзяха децата хаотично из ливадите, и ние вървяхме след тях и все повече се приближаваха едно към друго. В един момент се видяха, изправиха се и с несигурни бебешки крачки се запътиха едно към друго. Срещнаха се, прегърнаха се и започнаха да си говорят на техния бебешки език. Оставихме ги там в ливадата, и тримата с жената тръгнахме на някъде. Жената се оказа.... Елла.

Пристигнахме в къщата и – аз, приятелката ми и Елла. Моментално нещо ме привлече към една от стаите. Имаше нещо в нея, имаше някой в нея. Усещах го как се движи из стаята въпреки че не се виждаше. Знаех във всеки един момент къде е.
Посочих към него и казах на приятелката ми. “Виждаш ли го?”. “Не” – каза тя. Сега “ще ти покажа” – отвърнах. Елла имаше куче, не много голямо, слабо, кафяво с клепнали уши. Повиках го от другата стая, хванах го в ръце и му казах – “Търси” – “знаеш какво”, и го пуснах в стаята. То направи един кръг в стаята и се спря сякаш опряло нос в невидима колона. Казах на приятелката си: “Ето виждаш ли – това е той” Той се помести и кучето отново отиде до него и опря нос. Не го виждах, никой не го виждаше, но той беше там, той винаги беше там. Просто се усещаше.

Трябваше да оставим Ела, не бяхме стигнали там където отивахме.

Хората при които отивахме бяха възрастен мъж на около 50-55 и дъщеря му – около 18-22 годишна.

Озовахме се в къщата им – голяма, просторна, с огромна библиотека. Заровихме се с приятелката ми в библиотеката. Искахме да намерим една специална книга, която да вземем с нас, но колкото и да търсехме не можехме да я намерим.

Мъжът и дъщеря му ни поканиха на една маса. Масата беше от кристал и стъкло, много красива и нежна. Около нея имаше фотьойли от мека кожа. На масата имаше странен бокал от огромно златно листо, като от водна лилия, навито на фуния. Във фунията имаше червена теченост, по-гъста от боза, но прозрачна и червена.

Мъжът хвана фунията и започна да разказва:

“Минахме през много места, и много народи, докато намерим “тази течност” (той и казваше името, но така и не ми остана в главата). От момента в който я намерихме, често пием от нея, даже може да се каже, че сме се пристрастили вече. Пристрастени сме към времето.”

Като каза това, отпи една глътка и разклати фунията. В този момент зазвуча някаква музика. Без музикални инструменти, беше хор от стотици хиляди гласове, които пееха нещо, което проникваше чак в душата. Беше нещо от типа на църковната музика, но на език напълно неразбираем за мен. Въпреки всичко не исках никога да спира.

Надигнах и аз златната фуния, отпих и подадох на приятелката ми.

В този момент усетих всякаш тежка мъгла се вдига пред мен.

Това, което не знаех а се досещах, започнах да знам със сигурност; това, което не разбирах съвсем, започнах да разбирам изоснови. Тези, които не познавах добре, започнах да познавам като братя. И така сякаш някой изсипваше знание в мен. Като огнен пръстен знанието се разпростираше около мен и знаех все повече и повече за неща все по-далеч и по-далеч от мен, докато в един момент знанието ми се разпростря отвъд земята.

Трепнах... имаше и други. Знанието обаче ги заобиколи и продължи да се разпростира. И така в един момент знанието стигна предела си. В този момент аз вече знаех вселената. Познавах я както човек познава къщата си, познавах всичко в нея до най-малкия детайл и подробност. Всичко и изключение на другите разумни.

В този момент осъзнах хармонията във света.

Но с последния си тласък, знанието все пак докосна другите, защото усещах какво чувстват те. А те чувстваха.... огромна ТЪГА. Те тъгуваха за нас хората.. Музиката ставаше все по силна и по-силна. Треперех като листо под силата и, но беше все така приятна и проникваща.

Обърнах се в мислите си към другите. Помислих си с нежност защо тъгувате за нас, нищо тъжно няма. Но се сетих, че знанието ми спря пътя си на развитие. Може би отвъд това има нещо, което носеше тази огромна тъга. Тъгата, която струеше от другите беше непоносимо силна, но се неутрализираше до огромна степен от Песента на невидимия хор, която беше пропита с любов, радост и нежност. Може би именно за това беше музиката за да ми помогне да усетя и все пак да оцелея от тази вълна на неописуема тъга.

В следващия момент реещото ми се съзнание се върна на земята, точно на време за да видя как дъщерята на мъжа отвори голяма двойна златна врата в единия край на залата, пристъпи отвъд нея (в някакъв друг свят) и затвори зад себе си. Музиката вече беше в пика си. Целия треперех, пропит от хилядите гласове. Беше прекрасно.

Мъжът рязко стана от масата, беше облечен в бяла дреха от древна Гърция или Рим – бяла туника преметната през рамо. С рязко движение той разкопча туниката и я хвърли на земята. Отдолу беше чисто гол. Започна да танцува на фона на божествената музика, като се приближаваше танцувайки към златната двойна врата.

Помислих си, интересно, значи господ има пишка... и дъщеря...

Той отвори двойната златна врата мина през нея и започна да я притваря зад себе си. В един момент спря. Стаята в която седяхме до сега изчезна и се озовахме в гора от вековни дървета. Само златната двойна врата стоеше срещу нас.

Той се обърна към нас и каза с гръмотевичен и почти нечовешки глас. “Триста хиляти мои олтара ще паднат в този час, заради това, което стана днес” След това затвори вратата зад себе си и изчезнаха.

Земята се разтресе, гората се разфуча. Ние стояхме хванати за ръце и не знаехме какво да направим.

Тогава, от там където стояхме, сякаш взрив удари гората и сякаш ние бяхме центъра на този взрив. Аз и тя. Дърветата започнаха да падат едно след друго, като пръстена на разрушението се разширяваше и ние бяхме в центъра му. Дърветата сякаш се изскубваха с корените си, трошаха се на парчета и падаха всичките с корените си към нас и с короните си в противоположната страна..

Сцената беше като от някой фантастичен филм, защото това, което се рисуваше много приличаше на слънце (ние) и слънчеви лъчи – падналите дървета. Музиката беше спряла отдавна, нечуван тътен и пукот се чуваше около нас и ред след ред дървета падаха на земата и се трошаха на трески. Не знаех че може да има такава сила, която да троши така дървета на хиляди години.

В един момент настана тишина. Триста хиляди дървета бяха паднали. Свърши се.

Погледнах приятелката си – тя беше не по-малко стресната от мен, но бяхме добре. Затичах се обратно към там, където трябваше да бъде масата на която пихме. Исках да намеря фунията с течността отново, защото нищо не беше останало от кръга на знанието ми. Отново си бях както преди да пия от фунията. Тичах из останките от дърветата и търсех фунията...напразно.

Хванахме се тогава за ръце с приятелката ми и тръгнахме.. вървяхме из падналата гора, след това изляазохме в огромно поле.. И тогава, започнаха да се появяват хората. В началото по един или двама, след това по повече. Колкото повече хора се появяваха, толкова повече природата отстъпваше място на цивилизацията.. а ние вървяхме ли вървяхме. Далеч пред нас се виждаше космополитен град.

(16) - 16.10.2003 - ДОБРО И ЗЛО

16.10.2003

Нямаше как иначе да се нарече тази война. Най-близкото до ума ми беше “Войната между доброто и злото” и това беше защото войната беше между двете най-големи сили във вселената, които познавах. Войната не беше за контрол над земята или за нещо друго. Просто това беше кармата на тези две сили – това беше целта на съществуването им. Изникна ми аналогията със борбата между водата и сушата. Беше подобно – просто в един момент водата надделяваше, в друг сушата, но в същност, погледнато отстрани имаше прекрасен баланс.

За съжаление земята беше в тази гранична зона, където непрекъснато имаше приливи и отливи и където тази война изглеждаше като война между светлината и тъмнината, между живота и смъртта. Никой обаче не можеше да погледне голямата картина. Не че имаше и значение за отделния човек.

Не помнех миналото си. В първия си спомен бях дух, като дух на умрял човек, но нямах спомени от предишни животи. Имах наставник, или по-скоро нещо като учител. Заедно с него/нея (още не мога да определя пола точно) обикаляхе напред и назад във времето и наблюдавахме различни ключови моменти от войната между нас и тях. Приличаше на война между двама генерали, които се познават много добре и взаимно се уважават. Човек би казал, че в свободното си време ходят в един и същи бар.

Пренесохме се в дворец от времето на Хенри някой си или Анри ХХХ. Носехме се по коридорите, беше нощ. В един момент видяхме друг дух. Той обаче беше от “лошите”. Имах чувството, че се познават с наставника ми много добре. Даже се поздравиха учтиво, но в следващия момент се хванаха “гуша за гуша” както се казва и след кратка борба наставника ми успя да отвори няква дупка във въздуха и да набута другия дух в нея. Веднага след него проходът се затвори. За краткия момент в който беше отврен, видях там друг свят, целия в пламъци и горящи вулкани, мрачен и задимен. След това продължихме обиколката на палата.

По същия начин се движехме напред и назад във времето и просто обикаляхме къщи, дворци, фронтови линии.. За мен нямаше особна закономерност в пътя ни, но все пак моята цел беше друга. С нетърпение чаках да разбера каква.

Каква беше същността на войната – не знам. Въпреки, че виждах нещата от по-високо ниво, не можех да надхвърля себе си и преропределението си. Озовахме се на един огромен площад, ограден с масивни сгради и граничещ от едната си страна с голяма река. Бяхме в нашето време. Въпреки, че беше бял ден, наоколо не се виждаше един човек. Застанахме в средата на площада, като изглеждахме като мравки на фона на масивните сгради. В този момент около нас в кръг започнаха да се отварят портали – подобни на онзи в когото натъпкахме онзи в двореца. От тези портали излязоха 7-8 души и ни наобиколиха. Между тях имаше и мъже и жени.

Оказа се, че си се казвам Иван.. колко удобно. Поздравиха ме всичките по ред и започнаха да говорят с наставника ми. Забелязах, че един мъж и една жена са същите като мен.. в смисъл на същото ниво като мен и със подобни цели като моите (въпреки че още не знаех аз за какво съм). Заговорих се с тях. Знаех, усещах, че ще ме пуснат в света на хората и в един момент там ще срещна тези двамата и ще правим нещо заедно. За това се обърнах към тях. Посочих една от масивните сгради и казах.. Това е вечно. Посочих моста на реката, след това една кула в далечината и още една сграда и при всяко посочване повтарях – “това е вечно и това и това”. Разбрахме се. Каквото и да се променяше в света в който ще отидем, тези неща няма да се променят за времето на съществуването ни.. там ще можем да се намерим ако имаме нужда един от друг.

В този момент дочух разговора на другите (наставниците ни). Един от тях каза. “Защо пак Иван, знаеш че миналия Иван се провали, защо пак пускаш същия”. Говореха за мен като за модел камион.. който модел се е оказал не особено подходящ във войната.

Не се засягах, много добре знаех, че съм инструмент в ръцене на някого и въпреки това си бях отделна личност. Всеки беше инструмент в ръцете на някого. Хората бяха инструменти в ръцете на своите правителства, в ръцете на църквата, на роднините си и т.н. Те просто не го осъзнаваха и това им създаваше илюзията за свобода. Аз бях същия, с малката разлика, че осъзнавах че съм просто “камион” в ръцете на някого.

Разговорът между наставниците продължи. Моят каза: “Това не е същия Иван, този е по-добър. Знаеш, че основния ни проблем е че в момента в който ги пуснем на земята, губим директен контакт с тях. Сега няма да е така. Ще имаме много по-добър контакт с Иван.”

Значи бях нещо като пилотен проект. Я има контакт я няма. Трябва да има разбира се по всички сметки. Ако се окажа успешен, следващите хора на земята ще бъдат такива – с директен контакт... с директно дистанционно. Все пак, замисляйки се над идеята за свободата... аз исках да бъда част от тези, които бях, чувствах ги като семейство, чувствах, че това, което правя е единственото правилно и т.н. С други думи, дали генетика, дали проппаганда, но за мен това дистанционно не беше верига а по-скоро връзка със свободата.

Другите двама с които говорих бяха същите “модели” като мен.

Срещата приключи и.....ами събудих се.

(15) - 9.10.2003 - ВАНГА

09.10.2003

Сънувах Ванга.

Беше млада, зряща и изобщо не приличаше на живата баба Ванга. Беше около 45-50 годишна. Говореше плавно мелодично – не със диалекта на Ванга. Никой не би казал че е тя, но аз знаех.

И ми разказваше. И както разказваше се пренасяхме на местата където е ставало действието.

Разказа ми – била още дете (около 12-16 години по моя преценка както я видях), била в църква, била болна. Видях църквата и стая. В една от стаите на църквата нещо като голям метален леген на пода. Меден леген с диаметър около метър и половина, като тава. Отвън Мед, от вътре блести калайдисан и целия с картини и украси изчукани от външната страна. Хората ходят там да си топят краката за здраве или да се наплискат от водата в него. Тя като застанала до него и се появила жена. (както ванга разказваше, така аз виждах как е станало). Жената каза – “Тази вода е лекувала и преди – знам, ще лекува и в бъдеше. Каза на Ванга да влезе цялата да седне в легена. Легена беше дълбок, водата и стигаше го гърдите – както седеше със колене към гърдите в него. Хора влизаха в стаята, Ванга се притесняваше, но седеше в легена.

Разказа ми още там в църквата се запознала с младеж - войник от Бояна с който след това си пишели и си говорили по телефона. Станали много добри приятели. Тя усетила нещо лошо за него как се надига. Трябвало да му каже. Искала да му го каже, но нямало трябвало да е очи в очи, а били далече един от друг. Уговорила среща с него когато ванга отивала по работа към Софийската гара - той да я види там, на гарата и там да му каже... Не разбрах какво е станало Видях как човека си строши краката от бързане, за да слезе от Бояна. Ванга май изгубила куража да му каже. Или той не стигнал на време или тя нямала сили да му каже, но аз го видях как бърза и се засичат за минути преди да тръгне влака и. Мисля си, че тя не е имала силите да му каже. Нещо все по-гибелно се надигаше за него, усетих го.

В следващия момент бяхме с брат ми, с една от бабите ми и Ванга. Бяхме в стая някаква, която много приличаше на стая в манастир, от време оно. Бяхме се събрали да

На брат ми тя каза, “Момче, нали знаеш поговорката ден година храни” – точно така ще бъде при теб, ще станеш богат и известен. Разбрах го, че правилния път е хванал и много успехи го чакат.

Обърна се към мен и каза “Ти, ще опънеш петалата”. Разбрах го в преносния смисъл. “колкото си зле в момента, МНОГО по зле ще стане”. Аз отговорих “няма да е нещо ново, знаеш, каквото дойде – това ще се живее”. Не ми хареса каквото каза де, но хубаво че го каза, да се подготвя, че лошото на това да бъдеш зле е да се чувстваш зле, а върху това може да се поработи.

Исках да я питам един въпрос но все не успявах. И това беше “Правилната професия ли съм си избрал, това ли ми е пътя в живота?” все нямах възможност някак си обаче.

Накрая тя тръгна да излиза. В този момент бяхме в метро, което беше спряло на станция. Тя трябваше да слезе. Погледнах я в очите и исках да си задам въпроса, тя също ме погледна. Нито запитах, нито тя ми отговори. Гледахме се в очите само мълчаливо, но вече не беше усмихнатата Ванга, която ни говореше преди. Беше една Ванга с циментов поглед. Но искаше да ми каже нещо с този поглед. Гледахме се дълго и продължитело докато тя слезе. Не си свали погледа от мен дори след като метрото затвори врати и тръгна. Изгубих я като влязохме в тунела. Така и не посмях да попитам. Разбрах погледа и като “Не, но и да питаш не мога да ти кажа, не трябва да ти казвам” Погледът и беше направо стоманен от типа на учителка дето те е опънала на дъската, знае че не знаеш нищо, опитва се в погледа и да си да ти разкаже целия учебник, но не може да ти подскаже, и в същото време трябва да изглежда сурова и на ниво.

Мисля, че усетих какъв е пътя ми в погледа и, и мисля, че този в път центърът не е училище – работа – семейство – деца – внуци и т.н. И мисля, че това в момента е само убиване на времето докато дойде това за което съм на земята. Но може само така да ми се струва.

(14) - 31.08.2003 - ЗАМЪК

31.08.2003

За първи път бях жена в съня си.

Отивах към едно имение, за да се срещан е седна жена, където трябваше да и помогна да направи нещо, но нямах представа какво. Тя ме беше повикала и имаше нужда от мен.

Имението беше огромно, с голям замък в средата. Влязох и я зачаках в приемната. Едно момиче ми донесе чаша с питие и ме остави сама. Имаше нещо странно в сградата. Въпреки че беше на стотици години, нямаше нищо западнало или прашясало вътре. Всичко беше чисто, ново, лъскаво, като че беше направено вчера. Обзавеждането беше пищно, луксозно, кичово.тежки завеси и драперии по стените, големи пана със различни сцени; дебели килими по пода, барокови мебели от тежко дърво, злато и сребро.

Усещах някакъв дух в замъка. Сякаш всичко беше живо.

В този момент влезе господарката на къщата. Беше в инвалидна количка. Беше на около 40-45 години, слаба, изпита и преждевременно състарена. Помислих си, че това не е от скромен живот вероятно. Същото момиче, което ми донесе питието буташе количката. Беше тихо, безмълвно, почти като сянка.

С жест жената ме покани да вляза навътре в къщата. Вървяхме по прави големи коридори, през големи салони и галерии и колкото по-навътре влизахме, толкова по-силно усещах духа на къщата. Да тя наистина беше жива. С интерес разглеждах картините по стените, мозайките по пода и таваните. Въпреки огромните си размери и цялата си пищност, къщата беше уютна. Може би чувството се създаваше от завесите, които се спускаха чак от високите тавани, и се набираха по пода, може би от оставените тук там по пода на салоните парчета скъпи платове – като току що изпуснати от някой шивач. Не знам.

С всяка крачка усещах как нещо се раждаше в мен. Усещах, как аз също съм жива. Усещах, че съм нещо повече, от това, което бях до сега. Невидима сила се раждаше в мен, но странно защо това не ме учудваше. В коридорите имаше винаги лек бриз, и като влизахме все по-навътре, започнах да долавям неясни очертания във бриза. Форми, хора, души.

Не беше тъмно, напротив, коридорите и залите бяха осветени от дневна светлина, въпреки, че нямаше нито един прозорец. На места беше по-тъмно, като в дебела сянка, но пак имаше дневна светлина.

Все по навътре влизахме с жената и нейната прислужничка по безкрайния прав коридор. Вече не се захласвах толкова по декорацията, колкото по формите, които започнаха да се появяват в бриза. Различавах отделни безплътни лица и тела, които се носеха привидно безцелно. Не бяха страшни, просто бяха като сенки хвърлени от друг свят. Те бяха в своя си свят, аз в моя, но тук като че двата свята бяха много близо един до друг. Опитах се да докосна няколко сенки, но ръката ми мина през въздуха, а те не ми и обърнаха внимание.

Стигнахме до последната зала. Мълчаливото момиче спря инвалидната количка в началото и и излезе.
В средата на залата имаше голям олтар.

Жената ми подаде широк нож и каза.. “Знаеш какво трябва да направиш”

Истината беше, че нищо не знаех. Нито защо съм тук, нито какво трябва да направя. Но магическата сила, която се беше родила в мен зад стените на този замък беше почти опияняваща. Беше като нова играчка, която съм получила, която нямах търпение да видя на какво е способна. Друг е въпроса, че за сега само я усещах в себе си, а нямах представа как се използва, но искрено се надявах да разбера докато съм тук.

Взех ножа и отидох до олтара. Той беше от грапав камък и приличаше на една от тези маси дето говорят на тях лекторите на разни конференции – леко наклонена за да се задържат на нея бележките. Камъкът беше много грапав и ерозирал, но на две места отгоре имаше две правоъгълни петна, където камъкът беше излъскан и полиран до блясък. Беше като стъкло и някъде във вътрешността под това “стъкло” видях че прозира нещо. До всяко едно от тези “стъкла” имаше по една цепнатина, в която вероятно трябва да се сложи ножа.

Докосвах и разглеждах камъка, надписите по него, които изобщо не разбирах и нямах представа какво трябва да направя, или по-скоро какво иска от мен жената, защото със сигурност не ме беше довела тук за да ми го покаже само, и със същата сигурност не и пукаше за мен. Не разбирах нищо от магия, но щом до сега тя не го е направила или нейната прислужничка, то има защо и явно хич не е безопасно.

Попитах: “В кой от двата процепа трябва да пъхна ножа”.
Тя каза, че няма значение, но като го пъхна, трябва да си сложа ръцете над двете полирани места на олтара и да грабна първото нещо което излезе от там, но само първото. В този момент успях да различа какво блещука там дълбоко във вътрешността на камъка и прозираше леко през полираните места. Това бяха два кожени сандала с много отворени, само със 3 тънички каишки през крака и една през глезена.

Забих ножа в едната цепнатина, Полираните места започнаха да блещукат и над дясното се появи, просто се появи единия сандал. Грабнах го в ръка. След секунди се появи и другия сандал на лявото “стъкло” но аз го оставих там.

Сега вече нямах абсолютно никаква идея какво да правя. Жената очевидно не беше доволна с това, което вижда. Стана от стола и закуца към една от вратите на залата. Чак сега видях, че единия и крак е ампутиран до глезена и даже няма протеза. Обърнах се към камъка и зачетох надписите. Странно – разбирах ги сега.

“И ще изпиташ голяма мъка и тъка, но ще отидеш до солената планина, в долината на змиите и там ще срещнеш двамата пазители. Само тогава ще се спасиш и ще живееш щастливо.”

Хич не ми хареса надписа. Нямаше съмнение че за мен се отнася.Усетих, как духовете в залата се раздвижиха обезпокоено и се разлетяха насам натам. В този момент някой ме хвана за рамото отзад. Беше прислужницата на жената. “Трябва да дойдеш с мен” каза.

Хич не харесвах така нещата да стават без да ги разбирам. “Секунда” казах “сега идвам” и бързо надянах на крака си сандала, а след него и другия.
Тук е момента да се отбележи, че бях и боса – нещо, което ми беше убягнало до момента. Явно каквото имаше да става – щеше да стане, но не тръгвах без сандалите. Нямах представа каква е стойността им или свойствата им, но поне боса няма да ходя.

В този момент се появи и жената. Погледна сандалите на краката ми, но нищо не каза. За момент изтръпнах – точно това са искали от мен, точно там ме пращат – в Солената планина, в Долината на змиите Това си беше долно прецакване, но бях свикнала да не се вайкам за минали неща. Само си отметнах едно на ум. Забелязах също, че жената вече нямаше човешка форма. Тя беше станала един от духовете в залата. Вече не куцаше а леко се носеше във въздуха, и въпреки че не беше така бяла като останалите, все пак цветовете и бяха доста бледи.

Тръгнахме трите. Продължихме по коридора напред и навътре в замъка. Постепенно декорацията стана все по оскъдна, докато накрая вървяхме само между тухлени стени, каменни подове и тавани. След много много време стигнахме до триъгълна врата. Тежката дървена врата, обкована с желязо беше отворена, но зад нея беше тъмен мрак.

Моя път продължаваше нататък. Двете жени отстъпиха крачка назад и зачакаха. Никак не беше ласкаещо самолюбието да съм пешка в играта на някой друг, но това само ме амбицира да стигна до края и от пешка да стана царица. Не изпитвах нито раздразнение, нито гняв към жените.

Просто пътят ми сега лежеше пред мен.

(13) - 15.08.2003 - РОБ

15.08.2003

Бяхме натъпкани в голяма зала без прозорци. Влага ръжда и плесен покриваха стените, пода и всичко наоколо. Бяхме много хора, може би 100 или повече. Бяхме от някакъв див, кръвожаден, варварски народ. Така поне казваха за нас. Не живеехме в къщи и замъци, още помнех пещерите и планината в която живеехме много много отдавна.

Преди много време, време, което ми се струваше като цяла вечност. В продължилата дълги години война ни плениха и ни довлякоха в това подземие, където много от нас намериха смъртта си. Бяхме животни, роби, бяхме паплач. Биехме се за тълпата, биехме се във войните им, биехме се със зверовете им, но не защото ни караха, а защото обичахме оръжията, кръвта и смъртта. Защото си мислехме, че свободата е сам да избереш кога да умреш. Живеехме с броните и оръжията си, спяхме с тях, не съм сигурен дали се раждахме с тях, но със сигурност умирахме с тях

Народа, който ни плени се различаваше от нас само в едно. Те обичаха реда, ние обичахме хаоса. Те ценяха живота, ние ценяхме смъртта. Те обичаха да живеят, ние търсехме достоен начин да умрем. Те ни наричаха Злото, ние им казвахме просто другите.

Воюваме с тях от както се помним. За нас това е чест – дават ни възможността да умрем. За тях това е свещена война, война за прочистване на земята от “Злото”. Изглеждаше, народите ни са създадени да се допълват.

Така беше до момента в който осъзнахме. Момента, в който започнахме да мислим по техния начин. Минаха много години от като паднахме в плен. В много войни участвахме. Винаги ни слагаха първи да атакуваме врага. Ние живеехме за войната – не се интересувахме кой е врага, стига да го има. След това ни прибираха в подземието, а ние уморени след боя покорно се прибирахме.

И дойде денят, в който аз започнах да мисля. Казвам мисля, за да подчертая, че започнах да разбирам техните норми и тяхната логика. Мислеха ни за примитивни същества и там ни беше силата. Дойде денят, в който осъзнах свободата. По точно почувствах свободата според техните разбирания. И други я почувстваха и тогава всичко се промени. Бяхме предали стария начин на живот, бяхме предали народа си, бяхме станали хора. Въпреки че не приличахме на хора. Бяхме нисък, космат, набит народ с кожа, цвят между бяло, зелено и кафяво.

И мина време и дойде денят, в който осъзнахме робството си, деня на бягството.


Дойдоха да ни поведат към бойното поле. Както винаги, ние се зъбехме и съпротивлявахме и се опитвахме да ги нападнем, както винаги те ни бяха обградили от всякъде със насочени дълги копия и малки кръгли щитове. Сцената се повтаряше всеки път, с изключение на този.

За първи път в историята на народа ни, ние приложихме тактика и военна хитрост. Както се зъбехме в боен ред срещу хората (също в боен ред), група от нас лежаха в страни, като болни. Това често се случваше и хората не им обърнаха внимание. Но тогава те скочиха и се врязаха от страни на бойния ред на хората. Това беше слабостта на човешката раса – силна в дисциплината си и слаба в хаоса си. В този момент и останалите се втурнахме напред и пометохме редиците им. Почти се опиянихме от победата и кръвта, но вече не бяхме същите както преди години. Общата цел все още гореше в главите ни – Свобода.

Като потоп се разляхме из крепостта, силни в хаоса, пометохме всичко по пътя си и излязохме на полето. И имахме свобода. Но свободата можеше да бъде оценена само в контраст на ограниченията на реда. В мига, в който бяхме свободни, осъзнахме, че това беше в същност хаоса, нашата стихия. Хаосът ни беше привикал обратно при себе си. Тогава отърсихме всичко човешко от себе си и се пръснахме.

Вървях сам все нататък и нататък. И търсех моята планина с пещерите, където беше...и тук услужливо блесна човешката дума “Дома”. Далеч в страни в лъчите на залязващото слънце виждах човек, конник, който ме следваше почти от самото начало. И за първи път почувствах самота.

(12) - 09.08.2003 - МЕСИЯ

09.08.2003

Стаята беше силно осветена, стените бяха направени от странен златист материал. Беше просторна голяма стая на един от последните етажи на сградата. Панорамен прозорец който беше широко отворен заемаше почти цялата стена. В същност той беше без стъкла. Стаята беше огромна, зала, изцяло празна с изключение на оръдието, в средата, което беше насочено през прозореца някъде към звездите .

Чуваше се глъчка на хора. В задния си край стаята правеше чупка и преминаваше в коридор, който извеждаше към стълбището и асансьорите. От там се задаваше група около десетина човека с пушки, които говореха на висок глас и си даваха кураж един на друг.

Съсредоточено, аз започнах още по-бързо да зареждам и насочвам оръдието. Всичко това трябваше да се свърши. Сложих лентата със снарядите, донастроих прицела и в момента в който първия човек се появи в стаята, аз стрелях. Те отпътуваха.


В този момент се пренесох в самото начало на събитията.

Аз и тя пристигнахме в града, беше късна вечер. Аз бях треньор по бойни изкуства, тя беше учителка. Местехме се вече за не знам кой път, но това беше живота ни, трябваше да се примирим.

Аз бях обикновен човек, но тя не беше обикновена жена. Тя дойде с него. Не знам как да го нарека, никога не разбрах името му. Той си беше просто Той. Появиха се преди много много години в родния ми град, запознахме се и от тогава ги следвам. След това се влюбих в нея. И нейното име не знам, тя си беше просто Тя. И Тя се влюби в мен и така пътувахме заедно, обикаляхме земята, аз той и тя.

Той беше водещата фигура, той правеше чудесата. Тя беше просто моя жена.

Минаха години, много вода изтече, много неща станаха. Разбрах, че Той беше някакъв Месия. В същност може би не и месия. Трябваше да промени някои неща в ключови моменти от живота на хората, за да предотврати някои ужасни неща. Не знаех как точно го правеше, аз и тя просто го следвахме и му вярвахме, но той си спечели много врагове и трябваше и да го пазим. Скептичната натура на болшинството от хората правеше невъзможно обяснението че т правиш нещо сега, за да предотвратиш нещо, което знаеш че ще се случи в бъдеще.

И така се стигна до вечерта, в която пристигнахме в този град. Той ни заведе да се настаним се в мрачния апартамент, в който щяхме да живеем известно време. Разхвърляхме си багажа. Аз и тя имахме нужда от малко време насаме, но Той все не си тръгваше. Погледнах в очите и, беше уморена, беше притеснена, беше нервна дори почти на ръба на нервна криза, но се държеше. Почти през сълзи ме попита.. “И сега какво, пак от начало започваме така ли”. Мисля, че времето на земята беше направило от нея повече човек от колкото беше... в същност не знаех и от каква раса беше. Знаех само че идват от горе, от космоса, че тяхната раса е създала нас, хората.

Погледнах уредите за трениране на бойни изкуства, и струпаните на купчина ръкавици и други неща и и казах “Както и преди. Аз ще отворя школата утре, ти си почини сега.” Постепенно успях да я успокоя. Исках да остана насаме с нея, но Той чудно защо не си тръгваше – стоеше в другата стая и не излизаше още. Доста време мина, а апартаментът му беше срещу нашия.

В този момент вратата на апартамента се отвори. Зачудих се, бях сигурен, че я заключих като влязохме. Нямаше време да се чудя особено, защото видях хората, които най-малко исках да видя. Беше един от хората, които искаха да Го видят мъртъв и го преследваха из целия свят вече доста време. И неговото име не знаех, но да го наречем Детектива; поне приличаше много на такъв с дългия си шлифер и шапката.

Скочих и още преди да ни видят опънах около нас едно от малките чудеса, които Той беше донесъл със себе си. Тънко одеало, което правеше хората от вътрешната му страна невидими за тези от външната. Нещо като еднопосочно невидимо одеало. Трябваше на всяка цена да се промъкнем тихо до стаята в която беше Той и да го изведем от сградата. Тихичко започнахме да се промъкваме покрай стената на стаята, гледайки как хората влизаха и се оглеждаха подозрително. Бяха четирима, Детектива, две жени и още един мъж. Стана ясно обаче че няма така лесно да се измъкнем както си мисля. Те също бяха виждали хубавото ни одеалце и застанаха така в стаята, че да не можем да минем без да бутнем някого.

Е какво пък толкова – тази случка вече се повтаряше за не знам кой път. Без да изпускам одеалото, с Нея прилепена до гърба ми изритах силно единия от мъжете в корема и го разкарах от пътя си. Втурнахме се към другата стая, нахлухме вътре и Го видяхме как просто седи и ни очаква.

Изхвърчахме тримата вън от апартамента (който се оказа, че е на партера, така че излетяхме направо на паркинга на хотела). В този момент ми стана ясно, че Той е очаквал тази случка, и че тази може би беше последната. Хвърлихме одеалото и побягнахме, плътно следвани от групичката хора. Чувах как Детектива говори по мобилния си телефон и без съмнение викаше още хора.

Той водеше. Влязохме в някаква кооперация и се затичахме по стълбите нагоре. Чувах как Детектива сумтеше след нас, като явно се беше откъснал от групата. Гадния пес ни следваше по петите. На един от етажите, Той започна да отключва една от вратите, но в този момент Детектива ни настигна. Изправих се срещу него с пределно ясно намерение. Избих пистолета му и с огромно удоволствие започнах да го налагам. В края на краищата не ми се беше случвало до сега. Все ние бягахме.

В този момент Той отключи вратата, обърна се и каза вземи го с нас, ще ни трябва. Не разбирах нищо, но отдавна се бях убедил, че моето разбиране не е необходимо. Необходима е само подкрепата ми. Винаги след постфактум разбирах причините обаче. Сритах Детектива пред мен, който вече приличаше малко на парцал и влязохме в апартамента. Оказа се, че не е апартамент. Минахме през някакви складови помещения, след това се качихме още нагоре със стар товарена асансьор, преминахме по дълъг коридор и излязохме в просторна стая.

Стаята беше огромна, прашна, направо зала. Беше абсолютно празна, само в средата и нещо беше покрито с прашно покривало. Нямаше прозорци. Той се запъти към покривалото. Тя просто стоеше до стената със затаен дъх.

В този момент Детектива се обади.
“Защо му помагаш, няма да избягате този път и го знаеш”

“Какво ти става пък и на теб” изкрещях аз, като ми идваше да му строша врата. “Защо го гониш, какво ти е влязло в главата”

“Поръчано ми е да го хвана това е” каза Детектива.

Вече наистина ми прекипя Хванах го и започнах да го хвърлям в стените като парцал, като със всяко хвърляне му говорех. Искрено се надявах докато си изкажа мисълта вече да съм го направил на каша. “Нещастен идиот” дерях се аз побеснял вече
“Малко ли неща направи Той, че да те убеди кой е и за какво идва; Малко ли войни спря; Малко ли хора излекува; Малко ли неща направи че да ни спаси от собствените ни глупости? Знам какво ще кажеш – нямаш достатъчно учени и математици за да изследват феномените и да преценят дали са истински или измама, но твоето неразбиране промени ли нещо – не, нищо, но с Неговото появяване вие почувствахте, че властта ви е застрашена. Затова го гоните.”

С всяка дума го удрях или ритах или тръшвах в някоя стена. Все ми беше едно колко кокали ще му строша. Писнало ми беше от него, от тези като него, и от тези, които го пращаха.

Запратих го на земята в противоположния край на стаята. Той се поизправи и профъфли. “Като е такъв за какъвто го мислиш, защо не направи чудо, защо не избяга. Няма излизане от тази стая. Моите хора са вече близо.”

В този момент едната от стените започна да се отваря в голям панорамен прозорец. Боята на останалите стени започна да избледнява, прахта да изчезва. След секунди стаята светна и това, което се разкри като гледка беше съвсем различно от стаята в която влязохме в началото.

Стените блестяха покрити със златен филм, в средата на стаята стоеше нещо като зенитно оръдие. На маса до оръдието имаше три снаряда, но разглобени и лента като от тежка картечница, но и тя разглобена. Всичко беше като от злато.

Той каза. Аз ще сглобя снарядите, вие заредете лентата. Аз и тя се втурнахме да закачаме брънките на лентата. Зарязах Детектива – да прави каквото ще. Явно това беше края и Той си заминаваше от където беше дошъл.

В този момент ме преряза мисълта, че и Тя си заминаваше с него. Погледнах я. Тя сглобяваше бързо лентата, но ръцете и трепереха. Погледът и упорито ме избягваше.

Преглътнах огромната болка, затиснах я дълбоко в себе си. Да мине този ден, след това ще имам години да страдам, много години – цял един живот.

В този момент се чуха гласове на хора, които идваха по коридора. Ние продължавахме трескаво да работим върху оръдието. С крайчеца на окото си видях как Детектива бавно извади пистолет, насочи го към вратата на стаята и зачака. Почти не вярвах на очите си. Явно чак сега човекът беше прозрял.

Хората приближаваха все повече. Но оръдието беше готово.

Насочих го към прозореца, докато Той и Тя стъпиха на специални платформи до оръдието.

Стрелях.

В кратък миг, Той и Тя проблеснаха и изчезнаха. След това всичко се завъртя в мъгла.

Като през мъгла видях как хората нахлуха, детектива започна да стреля срещу тях, докато куршумите не го поразиха. Аз седях свит до оръдието и нищо на този свят не ме интересуваше. Смисълът на живота ми си беше отишъл без дори да се сбогуваме.

Следващите години минаха като на сън – процеса, затвора, освобождаването, всичко. След освобождаването ми от затвора се преместих да живея на крайбрежието, но никъде не можех да избягам от миналото си. Болката беше толкова силна, колкото и първия ден в който Тя си замина.

Седях в основата на морския фар и си мислех.
Кои бяха те, кой беше той, коя беше тя. Те дойдоха, дадоха ни тласък в правилната посока и си заминаха. Заминаха си завинаги. Знаех, че никога повече нямаше да ги видим.. може би след хиляди години, но не и в този живот. Но докато те бяха спасили хиляди хора, аз бях загубил душата си. Тя беше там някъде горе и може би само лъчът на фара я достигаше понякога. Замислих се, че до оръдието имаше три снаряда, а само двама души полетяха нагоре. Дали третия беше за мен, дали ако бях поискал щяха да ме вземат с тях, дали ако бях Я помолил щеше да остане с мен. Толкова много различни пътища имаше, но аз бях минал по този и вече нищо не можеше да ме върне назад.

Влязох във фара, изкачих се на върха и изключих светлината. Зазоряваше се. Спуснах се уморено по стълбите и се запътих към леглото си в ъгъла. Беше казано нещо подобно, но моят фар бе моята крепост. Само кралицата я нямаше. Надявах се обаче всяка нощ светлината поне да стига до нея.

(11) - 20.07.2003 - ЦИКЪЛ

20.07.2003

Имаше много светове, имаше хиляди светове, но всички те имаха едно общо нещо по между си.

Стоях на балкона в апартамента си. Бяхме се събрали си приятели и вече беше късна нощ. Гледах пълната луна и знаех. Знаех нещо, което никой друг не знаеше, нещо, което щеше да промени света след минути. Знаех, но не можех да кажа на никого. Не трябваше да казвам на никого. Освен това, не трябваше и аз самият да се подготвям за това. Щях да оцелея само ако ми е писано.

Бях присъствал на безброй много такива събития, но винаги потръпвах от грандиозната гледка.

Аз бях различен, аз можех да видя. Далеч зад луната, в частица от космоса, в която не бяха насочени телескопи, от много векове растеше нещо, което щеше да върне света също толкова много векове в развитието му назад в развитието му. Това беше част от системата на живота, част от замисъла на живота.

Животът процъфтяваше и се развиваше, като винаги от един момент нататък разумът започва да изпреварва материята. Идваше т.нар. златна ера, в която технологичния прогрес беше светкавичен. Но тази ера бележеше винаги и края на цикъла. В тази ера човечеството вървеше напред по-бързо от колкото беше по силите му да разбере и да контролира. Ако не беше тази закономерност, която връщаше разума и живота хилядолетия назад, живота като такъв може би отдавна щеше да се самоунищожи.

За това след всяка златна ера идваше тъмна ера. Казваха го митовете, казваха го религиите, но никой не обръщаше внимание. Всички мислеха, че това са само приказки.

Аз обаче знаех.

Гледах в небето натам от където щеше да дойде края на златната ни ера. В същото време чувах и тихата музика, която звучеше в стаята и тихите разговори на приятелите ми. Не трябваше да казвам на никого и не трябваше да се опитвам да се спася, това бяха железните правила. Далеч в небето събираше сила нещо, което само аз виждах. Огромна черна спирала, като черна галактика бавно се въртеше и пулсираше. Тя попиваше всяка човешка мисъл и разумно действие и това и даваше сила да расте. Всеки момент някоя мисъл или действие щеше да даде критичния тласък и тази спирала щеше да поеме към земята и да върне още веднъж махалото на живота в центъра.

На съседния балкон излезе човек, запали цигара и хвърли клечката от балкона. Гледах като на забавен каданс как тя пада надолу и усетих че това беше последната капка. Погледнах за секунда към небето и тихо влязох в стаята. Не трябваше да казвам и не трябваше да се опитвам да се спася.

След минути започнаха трусове, сградата се затресе. Побягнахме надолу по стълбите, но никой не беше особено притеснен защото това беше земетръсна зона и земетресения ставаха често. Трусовете се усилваха и усилваха, а ние тичахме надолу по витото стълбище. Коридорът се изпълни с прах и мазилка, чуваха се викове на уплаха.

В един момент усетих, че трябва да спра и да се свра в един ъгъл. Знаех, че само там ще преживея събитието. Тъкмо успях да се свия като поредния трус разцепи сградата и моята част започна да пада бавно на страни. Удари се в съседната сграда и на парчета се свлече на земята. Аз стоях свит в моя ъгъл, който беше непокътнат, целия покрит в прах.

Трусове продължаваха да разтърсват земята, свирепи пожари бушуваха навсякъде, светкавици раздираха земята и ураганни ветрове свиреха. Това беше началото на края. Започна да вали пороен дъжд. Аз знаех. Скоро свирепа зима щеше да скове земята, избивайки всичко живо, след това сезоните щяха да започнат да се сменят с дни и часове. Едва след няколко години, земята щеше да влезе в нормалния си ритъм.

Животът щеше да започне от самото начало. От камъка и метала, от меча и копието. Но този път златната ера щеше да продължи малко по-дълго от предишната, защото хората щяха да бъдат по-добри. Не защото помнеха какво е станало преди, не. Просто защото живота така беше устроен че отново и отново да се възражда от праха и всеки следващ път да бъде по-съвършен.

Имаше много светове, имаше хиляди светове, но всички те имаха едно общо нещо по между си.

Стоях на балкона в апартамента си. Бяхме се събрали си приятели и вече беше късна нощ. Гледах апартамента на отсрещната сграда и знаех. Знаех нещо, което никой друг не знаеше, нещо, което щеше да промени света. Знаех, но не можех да кажа на никого. Не трябваше да казвам на никого. Освен това, не трябваше и аз самият да се подготвям за това. Щях да оцелея само ако ми е писано.

Бях на последния етаж да много висока сграда. Градът се простираше под мен. Гледах сградите по брега на залива, гледах океана, гледах сградите построени във водата. Това бяха най-красивите квартали. Беше късна нощ. Гледах как самолети летяха ниско над земята и от тях проблясваха насочени лъчи. Гледах как хора ходеха по алеите, по водата. Градът никога не спеше.

Оставих бинокъла и влязох в стаята. Наближаваше ли времето отново, не можех да усетя още. Може би все пак беше рано, може би златната ера щеше да продължи завинаги.

(10) - 16.07.2003 - ТЕСТЕР

16.07.2003

Бях нещо като тестер на човешки тела. В общи линии логиката беше следната. Човек трябваше да се роди за да научи нещо на тази земя. Душата му трябваше да влезе в тяло и да изживее човешки живот. За да може обаче душата да научи точно това, което е искала да научи и трябва подходящото тяло. Веднъж озовала се в тяло, душата беше подвластна на законите на физиката, хормоните и хилядите фактори, които влияеха на човек през живота му. Душата губеше представа от къде идва и къде отива и ставаше частичка от човешкия мравуняк.

За да бъде тялото подходящо за целта, върху неговото създаване работеха дизайнери. Те разговаряха с душата за това каква е мисията и този път на земята и разработваха тялото под нейните наставления.

Първо се намираха подходящи родители, с подходяща семейна и социална среда, с подходяща генетика, с подходящи цели идеи и амбиции.

След това се създаваше възможно най-добрата генетична картина на самото тяло, извлечена от двамата родители. Тази генетична картина предполагаше, че душата ще бъде човек с такава и такава натура, с такъв и такъв темперамент, че образование и социално въздействие ще се отразяват по такъв и такъв начин, и изобщо до голяма степен определяше рамките на развитие на индивида. Това беше все едно искам кола с толкова колела, с толкова скорости, такъв и такъв цвят, за да мога да я карам на такъв и такъв терен и т.н.

Имаше обаче винаги елемент на неизвестност. От първия момент в тялото душата зависи само от него. За това трябваше да се направи всичко възможно да се предвидят реакции и последици от крайни ситуации и крайности като цяло. Образно казано, душата си поръчваше идеалната кола, но от момента в който шофьора се качи в нея всичко е вече въпрос на взаимна работа.

Аз тествах човешки тела.

След като тялото беше готово, се създаваше симулирана среда и симулирани ситуации, в които се тестваше модел на тялото. Аз бях каскадьорът, управляващ този модел. Беше тежка, сложна и неблагодарна работа, защото животът ми минаваше в преживяване на крайности. Просто трябваше да съм сигурен, че ако в един момент душата се отчая или се откаже от живота, тялото ще бъде достатъчно силно и автономно да я изведе от кризата, или ако душата не може да се адаптира към живота в тялото, то ще успее да пречупи света през правилната призма за да и помогне.

Тествах тела, след това ги връщах на дизайнерите за донастройка, след това ги тествах отново и отново, докато бях доволен от резултата.

Последното тяло, което тествах беше на мъж. В същност всички тела, които тествах бяха на мъже. Бях се специализирал в мъже. Други тестваха жени и така. Този мъж трябваше да живее много подреден и спокоен живот до около 30тата си годишнина, след което да се втурне във вихър от страсти, стрес в работата и опасности. Трябваше да бъда сигурен, че тялото ще издържи такава рязка промяна и както се казва плавно ще вземе завоя от тихия залив в бурното море.

Получих тялото от дизайнерите и влязох в първата симулация.

Тест 1 – Актьор.
Бях актьор, работех над филм, в който сюжета беше някакъв древно римски Бях дяволски добър актьор. Дизайнерите бяха надминали себе си, но това все пак беше стрес-тест. Продуцентите ми искаха да играя две роли едновременно – на мъж и на жена, защото бях най-добрия. За тази цел трябваше всяка сутрин да ми се прави болезнена пластична операция за присаждане на коса и променяне на чертите на лицето, и всеки следобед да се прави обратната операция за да мога да играя мъжката роля. Технологията беше напреднала и всяка операция изискваше само 20-30 минути за възстановяване. Но чувствах лицето си като каменна маска, която всеки момент ще падне в буквалния смисъл на думата. На фона на болката трябваше да вложа чувство и страст в самата роля.

Тялото обаче се справяше добре с натоварването. Добавих недоспиване, проблеми със апаратурата, жега на снимачната площадка, неуредици в организацията. Прекрасна работа бяха направили дизайнерите. Тялото се адаптираше удивително бързо към стреса. Усещах как колкото по абсурдна ставаше ситуацията, толкова повече се засилваше психическата защита на тялото. Не беше човек, който се опитва да оправи нещата, а човек, който се опитваше да се слее с тях. Стрес тест – нямам забележки.

Тест 2 – Герой.
Стандартен мъжки тест. В същност никога не съм разбирал думата герой, но предполагам, че това е като човек прави нещо дето на другите не им стиска щото е опасно. Както и да е, всеки мъж трябваше да мине този тест в една или друга форма. За мен това беше просто добър комбиниран тест за психическа стабилност, воля, хъс, упоритост и още цяла купчина други фактори, които мъжа пробиват пътя на мъжа или го оставят на опашката.

Идеята на теста беше да се намери точката на пречупване на индивида и да се сравни с предполагаемите ситуации в живота, за да се види вероятността от пречупване. Някои души търсеха точно това като преживяване на земята. Искаха да паднат от върха на човешкото си развитие чак до дъното. В такива случаи трябваше да съм сигурен, че максимумът на натоварването на земята ще съвпадне с точката на пречупване на тялото.

В случай обаче тялото не трябваше да се пречупва. Трябваше да преживее през няколко ситуации в които само принципа “като те свалят на земята стани и продължи” продължаваше да го крепи. Извъртях няколко симулации от типа проблеми, мафия, затвор и подобни със задоволителен резултат. Пуснах няколко симулации със опасности в джунгли и други сблъсъци с животни, защото сблъсъкът с дивото винаги е имал по-голям ефект, тъй като човек вижда, че в очите на хищника няма милост, няма разбиране. Отново добри резултати. На моменти тялото се огъваше, но тогава заработваше типичната човешка амалгама от инат, воля и отказ да се приеме поражение.

Включих и симулации от рода на спасяване на света и подобни, но спрях. Това беше далеч над вероятните сценарии за живота на душата.

Можеше да се каже, че тялото е “герой”

Тест 3 – Любов и притеснения

Много силен тест и коренно различен от останалите. Защитните сили на телата винаги отслабваха в такива ситуации. Трябваше да бъда сигурен, че отслабването няма да е критично. Тук обаче започнаха да се проявяват някои дефекти.

Ситуация – младежа си е намерил гадже, първа среща всичко прекрасно, отиват в жилището на девойката, прегръщат се 20 минути, но тя трябва да излезе за няколко часа и го моли да остане и да я изчака. В този момент в тялото блесна страх от конфузната ситуация - родителите се връщат и го заварват там и пред него стои безкрайното време от 2 или 3 часа които трябва да прекара с родителите и да издържи кръстосан разпит. Геройския тест не може да тества подобно натоварване защото там всичко е черно и бяло. Младежа се направи на разсеян и си измисли работа и предложи да изпрати девойката, само и само да не остане сам с мисълта за прибиращите се родители.

Симулация – любимата каца на летището, а той иска да и предложи брак. Първоначалната му идея е да боядиса всички покриви на къщите по пътя на самолета с червена боя изписвайки “Ще се омъжиш ли за мен” или нещо от сорта. Задачата обаче е непосилна – ще иска камиони с боя. След това решава да боядиса пистата, но в момента девойката може просто да не гледа през прозореца или да не седи до прозореца изобщо. След като мисли, той се отказа и реши да мине по стандартната пътека с пръстена и предложението на 4 очи. Това тяло трябваше да бъде по-силно. Във всичките симулации на чувства усещах как в един момент тялото просто притреперваше и се отказваше от първоначалната дръзка идея. След това в него припламваше срам от отказването, отчаяние и полъх на депресия.

Трябваше донастройка в тази област.

Изключих симулатора.

Отдавна бяха минали времената в които аз ходех по земята. Навярно никога повече нямаше да сляза там. Беше грубо и тежко място за живеене, но имаше своя суров чар, който бях обикнал. Бях много добър тестер, повечето тела които ми даваше за тестове трябваше да са с доста над средната издръжливост. Може би това беше защото материята ми беше страст. Обичах да търся и измервам крайностите на всички емоционални и физически състояния. Тънката линия след която само духът е способен да оцелее. Когато работех забравях за времето.

Останах за момент на тъмно за да мога да се отърся от живота на това тяло. От толкова тестове почти бях почнал да се идентифицирам с него.

Утре чаках следващото.

(9) - 29.05.2003 - ПАЗИТЕЛ

29.05.2003

Седях в хеликоптера и чаках Дона да се върне. До мен седеше втория му телохранител. Двигателите работеха на пълна мощност и двамата пилоти само чакаха сигнал за излитане.

Бяхме на хеликоптерна площадка, на покрива на висока сграда. От мястото си виждах как Донът беше застанал на ръба на сградата и гледаше надолу мълчаливо. След около минута въздъхна тежко, обърна се и тръгна бавно към хеликоптера. По средата на пътя спря, наведе се и вдигна от земята огромния си пистолет и патрондаш, в който имаше поне 200 патрона.

В този момент всичко беше ясно. Войната не свършваше, напротив, тепърва започваше с нова сила. Но защо това, като че не изненада никого.

Бях преживял много неща в този живот. Помнех неща станали преди хиляди години, сякаш се случваха днес. И в момента наблюдавах, това, на което вероятно казваха повтаряне на историята. Но историята никога не се повтаряше. Хората разбира се действаха често по подобен начин, но това беше само защото парите, славата и властта все още бяха основни цели сега, както и преди хиляди години. Самата история обаче винаги развиваше събитията по различен начин.

Гледах как Донът се приближаваше към мен с бавни крачки, изморен, но решителен. Огромния пистолет в ръката му и патрондаша през рамо го караха да изглежда като стара оръдейна кула, носеща следите на хиляди битки, но и очакваща спокойно още толкова.

В този момент през съзнанието ми мина сходна картина, от събитие случило се много много отдавна.

Стоях в тронната зала на Хана – до вратата. В краката ми лежаха труповете на стражите, които бях убил докато си пробивахме път навътре към трона. И тогава бях телохранител на стария хан. Когато той отстъпи трона на най-големия си син, аз отказах да служа на сина и се оттеглих с бащата. Скоро след това обаче се оказа, че с начина си на живот и управление, младия хан само всява разкол сред водачите на орди. Не послуша и съветите на баща си. Тогава един ден, аз и стария хан влязохме в палата. Не зная защо само двамата. Знаех разбира се, че ще се справим, но все пак някак си от страни изглеждаше странно.

В този момент се запечата в главата ми картината как стария хан върви към мен с отпуснат меч, трупът на единствения му син лежи на пода зад него. В гробната тишина на залата се чуваха единствено неговите тежки стъпки и, между тях как тихо капе кръвта от мечовете ни. Капеше в абсолютен синхрон, така, както биеха сърцата.

По същия начин, сега, когато донът ме погледна, усетих, както преди хиляди години, как връзката между нас се засилва и стяга като възел, защото тежки времена идваха.

Донът беше предал управлението на единствения си син и се бяхме оттеглили в едно от именията му. Младият дон обаче имаше собствени идеи за бъдещето на семейството, които, ако се съдеше по лицето на баща му, в скоро време щяха да бъдат или променени или унищожени.

Не знам кой съм аз. Но знам защо бях с Дона, както и с всичките преди него. Аз бях с хора, които излъчваха силен морал, следваха своя код на честта и умираха с него. Така следвах един или друг вече хиляди години. Почти не говорех с хората, нямаше и за какво. Единственото, което ми трябваше беше това усещане за морал, чест достойнство, което се излъчваше от Дона. Знаех, че и той ще умре един ден от същите правила, по които живееше. И тогава аз щях да намеря някой достоен и млад мъж и да го следвам и пазя през целия му живот, за да изпълни той мисията си.

Така беше и така ще бъде. Докато един ден аз умра и тогава друг ще бъде изпратен на мое място.

(8) - 20.05.2003 - АСТРОНАВТ

20.05.2003

Седях и гледах през илюминатора, звезди, планети, галактики. Виждах спиралата на една от галактиките и знаех, че скоро време тази спирала ще стане последното нещо, което ще видя на този свят. Седях и си мислех за човешките ценности, за човешкия живот, и за всички неща, за които човекът нямаше отговор.

Сякаш беше вчера, когато ме подготвяха за астронавт. В същност като че цял живот се бях подготвял сам за тази мисия. Тогава течеха последните дни на подготовката. Бях добър професионалист, до колкото може някой да бъде специалист по космоса. Лагера за подготовка беше на един тих безлюден остров, на който в средата на една палмова горичка се простираше няколко хектара комплекс за подготовка на астронавти

Още тогава минаха някои мисли през главата ми. Мисли за смърт, мисли за това има ли смисъл тази мисия. От гледна точка на човечеството – да, несъмнено, но както беше казал някой философ, какво значение има човечеството, ако ме няма мен в него, доказвайки за пореден път егоцентричното мислене на хората.

Още тогава в лагера за подготовка си мислех за тази мисия. Идеята беше да отидем с совалка до три определени точки в космоса, където да бъде оставен по един астронавт, само със скафандър, да се носи плавно привличан от гравитационните сили на една галактика. Експериментът сам по себе си имаше огромна стойност за науката, но тримата астронавти щяха да умрат и в това нямаше никакво съмнение.

Аз бях единия от доброволците, заедно с още една жена и един мъж. По време на подготовката ни хората бяха еуфорично настроени, от важността на тази мисия и от значението и за човечеството и ние (астронавтите) като че се понесохме с тази вълна от настроение, забравяйки за момент, че само след седмици, ще бъдем на другия край на космоса, сами, без да можем да чуем една дума от човечеството, за което ще умрем.

Спомням си как през онези кратки дни на острова ходех нощно време по плажовете и гледах към небето и си мислех. Земята е всичко което знаем, мястото, което наричаме дом и се чувстваме добре. На всякъде там горе за нас е тежко, негостоприемно и смъртоносно, на всякъде горе се чувстваме чужди. Тогава защо тази нужда да завладяваме космоса, защо този мазохизъм да бягаме от собствената си люлка?

Това беше последния проект от серия не особено успешни космически проекти. Ние щяхме да бъдем последните хора напускащи земята за много дълго време. Когато обсъждахме мисията с координаторите на проекта, стана ясно, поради ограничените средства няма да има никакви удобства за астронавтите, казвам удобства, но в същност може би трябва да кажа не бе предвидена няма никаква “хуманност” за астронавтите, които щяха да умрат както са умирали болните от чума преди много векове – изоставени от всички.

И сега седях и гледах през илюминатора и си мислех. Утре щяха да ме изстрелят към тази галактика. Щях да облека скафандъра и буквално да се засиля и скоча към нея от един от люковете на кораба. От тук нататък започва да работи техниката, камери, датчици, сензори щяха да събират информация, която се надявахме да бъде от жизнена важност за хората.

По подобен начин още двама щяха да бъдат пуснати в космоса.

Имаше обаче едно нещо, което не го пишеше в нито един вестник и което притесняваше още душата ми. От момента на изстрелването имах приблизително 30 часа живот. След това, незнайно по кое време, една по една системите на скафандъра ще започнат да се изтощават. Тоест след 30 часа, в които ще бъда най-самотния човек на света, ще започне мъчението. Последната поета храна ще иска да излезе навън, а няма да има къде. Тялото ще започне да сърби от допира със скафандъра, Глад, жажда. Основни нужди, за които не си и помисляме съзнателно че бъдат завладели последните мигове от живота ми. По-страшното ще бъде, че няма да има надежда, ще осъзнавам напълно, че това, което чувствам в даден момент е само бледо подобие на мъките, които ще дойдат след малко. Скафандърът няма да позволи даже да се свия на кълбо. Ще летя разпнат и изправен и само аз ще чувам стенанията си.

В докладите за това как се очаква да мине мисията всичко е ясно. Астронавтите ще бъдат изстреляни по посока на галактиката, след което ще прелетят пътя до нея и ще изгорят в короната и. Да, но никой не споменаваше факта, че от изстрелването до изгарянето ще минат няколко милиона години вероятно. А още в първите няколко десетки часа от това време, астронавтите ще умрат в агонии, които човечеството не познава от много години.

Успокояваше ме до някъде мисълта, че вероятно радиото ще бъде достатъчно силно за да мога да говоря с другите двама астронавти, да бъдем поне по този начин заедно. Представях си как още първата вечер след изстрелването се нося, докато заспя от умората на преживяното и се събудя след това с първите признаци на наближаващия край.

Разбира се фактът че ще умра не беше притеснителен сам по себе си. Всички умират, а аз бях убеден, че това далеч не е края. Притеснителното беше начинът, по който ще умра. Не че беше вероятно, но ако ме намереха хора – преди да навляза в короната на галактиката след милиони години носене из космоса, нямаше да ме познаят, защото лицето ми ще бъде изкривено от агонията.

Вече не бях толкова ентусиазиран за мисията, но не подлагах на съмнение преценката си когато се присъединих към екипа. Единственото, което исках да измисля как да стане бе как да мога сам да сложа край на живота си, когато мъките станат нетърпими. Преди това щях внимателно да се погрижа, че оборудването ще продължи да записва всичко от галактиката и че съм в такава позиция, че да осигуря максимална видимост.

Говорих с техниците за някаква отрова да ми дадат или някакъв клапан за изпускане на кислорода, или каквото и да било, което да намали времето на агонията след 30тя час.
Не бяха особено отзивчиви, но пък аз останах с няколко идеи, от които се надявах поне една да сработи. Искрено се надявах.

Погледнах другите двама астронавти, които мълчаливо седяха в залата и гледаха през илюминаторите. Не знаех какво минава през главите им, но не изглеждаше нещо по-радостно от моите мисли.

Чак сега можех да оценя значението на дома, приятелите, средата, обществото. Чак сега, когато бях на милиони километри от тях – имах нужда от тях. След няколко дни щях да се появя като заглавие във вестниците, заедно с изказване от някой експерт, че вече вероятно съм умрял, както и останалите астронавти, хората ще поклатят глава в неразбиране какво ни е накарало да направим това и ще ни забравят.

Разбира се след време ще ни има в някои учебници – като Менделеев и Нютон, но се съмнявам че и на двамата им пука за известността им постмортем.

Колко беше красив космоса, и в същото време колко беше чужд, а не виждах нещо по-страшно от това да умреш на чуждо място, далеч от хората си.

Но трябваше да бъде направено. Каквото и да стане, нека става, за да се свърши. Един път умра ли, след това е лесно.

(7) - 15.05.2003 - УБИЙСТВО

15.05.2003

Не знаех какъв ставаше.
Не знаех кой бях.
Не знаех къде живеех.

Стояхме на една скална тераса високо в планината - аз и двама души. Беше ранна сутрин и росата още се изпаряваше от тревата, образувайки воал от мъгла, който придаваше приказен вид на мястото. Тази тераса беше надвиснала над каньон, който бе толкова дълбок, че не можехме да чуем бученето на реката дълбоко долу. През мъглата виждахме отсрещната страна на каньона – също толкова мистична колкото нашата.

Единият човек беше мой познат, а другия не – на възраст около 45-50 години. Мисля, че се казваше Ли. Той беше човек с лице, в което времето, суровия живот, неволите и всичко останало беше оставило своя отпечатък. Лицето му беше сурово, издялано сякаш от камък, с малки бръчици, които само подчертаваха колко корав е човека. Ли разказваше за любовта си към меча. Разказваше за младите си години, която е бил ненадминат майстор. Имах съмнението, че още беше, защото имаше вид на хладнокръвен убиец. А и доста бях чувал за него. Всеки знаеше за подвизите му.

В един момент, докато говореше за меча си, той започна да си тананика някаква мелодийка, да прави бавни бойни стъпки по скалната тераса и да размахва въображаемия си меч. Беше красиво, беше танц. Но му липсваше остротата, енергията, живината. Аз самият имах себе си за добър с меча и усещах, че липсва завършеност. Гледах го си мислех, възможно ли е този човек да бъде легендата на мята?

Ли спря за момент и извади кутийка за малка флейта. Кутийката беше цилиндър с дължина около една педя. Направена от някакъв странен материал – микс от кал и стомана, гравиран с малки костни черепи. Тръпки ме полазваха само като я гледах. Усещах нещо нечовешко, нещо неестествено. От вътре извади малка флейта – проста сребърна флейта на която се свиреше само с една ръка, защото имаше само 4 дупки.

В момента в който отвори кутийката, от нея излетя и една сива гълъбица. Тя направи един кръг над главите ни и кацна н каменната настилка. Гледаше с разумен, човешки поглед.

Изведнъж – знаех песента, която Ли щеше засвири. Не знам защо, и как, но я знаех и си я засвирках още преди той да започне. Някак си обаче не се лееше естествено. Тя трябваше да бъде тържествена, плавна, да се лее като самия живот – непрекъсната и гъвкава. Като че в последната секунда си спомнях тоновете. Мелодията звучеше някак рязко, повече като марш, като тътен на битка, като свистене на стрела, от колкото като песен на вятъра и духа.

В същото време гълъбицата ни слушаше. Мен – как свирех с уста и него, как свиреше същата мелодия, но на флейтата. Гълъбицата трябваше да избере единия от нас и да кацне на рамото му, но тя не помръдваше. Бяхме добри, но разликата беше, че при него музиката се лееше като водопад, а при мен беше като звън на стоманени мечове.

В един момент просто не можах да си спомня един пасаж и спрях. Ли се обърна към мен и каза – преди колко години си напуснал Удан? От къде можеше да знае? Преди няколко години се бях върнал от Удан. Бях решил, че тяхната школа не е достатъчно добра за мен. Явно наистина беше много добър майстор щом позна школата ми само по свирукането.

Гълъбицата все още гледаше неподвижно. А трябваше вече да си е избрала един от двамата.Това не беше добър знак. Имаше нещо пророческо в погледа и в очакването и. Може би щеше да има бъдещи конфронтация с Ли и тепърва се започваше нещо. Имах лошо чувство.

Постепенно опознах Ли. Осъзнах също и основната мисъл, която движеше живота му – отмъщение. Не знам защо, не знам и от колко време, но той се опитваше да убие един определен човек. И то не просто да го убие, ами да го извърши по точно определен ритуален начин. Не ми беше ясно точно как, но явно тази флейта щеше да играе важна роля в следващите месеци от живота ми.

Аз се движех в неговата компания. Говорехме, опознавахме се. Нямах нищо против това да си отмъщава – времената бяха такива – зъб за зъб, око за око. Това беше напълно нормално и естествено. Чудното беше само странния начин на убийство, който беше измислил. Старнна беше и флейтата – страшна. Но иначе Ли беше приятен събеседник.

Доста дълго време мина в подготовка на убийството., той изучаваше силата на флейтата, която за моя изненада се оказа, че притежава доста магически способности. Всички обаче бяха черни, страшни, неестествени. Флейтата като че променяше Ли – бавно и необратимо. Той ставаше все по “тъмен”.

Трябваше да се Минем през границата в съседната, защото там живееше човекът, когото трябваше да бъде убит. Една нощ преминахме границата в една от най-гористите и части. Нямахме никакви пречки. Отидохме в града, в който живееше човека и наехме малка къщичка.

Една сутрин като станах, видях Ли пред къщата с десетина деца на възраст 7-12 години. Разбрах, че това беше деня. Децата му трябваха като част от ритуала. Тяхната чистота и невинност щяха да прикрият неговата черна душа. Ли беше се променил напълно. Идеята за отмъщение го беше обсебила тотално. Излязох от къщата, гълъбицата се опита да се промуши навън, но я върнах назад. Това не беше безопасен за нея ден.

Във въздуха висеше нещо неизказано, нещо черно и подтискащо.

Тръгнахме.

Ли ми даде едно копие с притъпен връх. Погледнах го изненадано, но си помислих. Аз така или иначе не вземам никакво участие в неговите дела – със или без копие и какво значение има. Аз ходех с него само за компания.

В момента, в който стигнахме до къщата на човека, обаче, нещата добиха коренно различен оттенък. Къщата беше на баща ми. Бяха минали много години, от както напуснах дома. Нямах майка.

За момент си помислих: Не мога да го спра – ще го спра, ще го хванат и ще го вкарат в затвора. Един ден обаче ще излезе – и тогава ще тръгне и след мен, както и след баща ми. Т.е. само отлагах нещата ако го спра. Дали да не го оставя да си свърши работата и да мис е махне от главата.

В следващия момент обаче нещо сякаш експлоатира в главата ми. ТОВА БЕШЕ БАЩА МИ. Нямаше сила на земята която можеше да ме задържи. Втурнах се напред, профучах покрай Ли и децата. Той сякаш не ме забеляза, и нищо не заподозря, защото явно през времето което бяхме заедно се беше убедил, че не ми пука за нищо и за никого.

Тичах из двора, обикалях между постройките и търсех баща си

Намерих го накрая, хванах го за ръка и прекъснах с едно движение всичките му приказки. Казах му. Слушай ме сега. Трябва да влееш в къщата веднага, не ми задавай никакви въпроси, след това ще говорим, просто го направи. Започнах да го тикам в първата врата, която видях пред мен, като видях Ли да се появява зад ъгъла на къщата. Явно не ни видя.

Влязохме в полутъмна стая. Казах на баща ми – ти стой тук, аз ще оправя нещата и излязох навън. Наистина бях учуден, че Ли не ни беше видял. Видях го да се връща с децата. Децата вървяха около него мълчаливи – като някакъв щит, ореол, аура.

Точно затворих вратата зад себе си и той дойде до мен. Носеше къс меч и лък със стрели. Знаех, че всяка от тези стрели е натопена в отрова, която убива за по-малко от минута.

Хванах Ли и го притиснах с лице към стената.
“Дай ми меча” – казах.
Той ме погледна учудено.
Това е меча на баща ми – той ми принадлежи. По лицето на Ли не трепна и един мускул, но аз знаех, че той е наясно със ситуацията.

Издърпах меча от ръката му. Отстъпих една крачка, готов да браня вратата към баща ми.

“Не можеш да ме спреш” каза той.

Мина ми през ума – нека да проверим това.

В момента в който се втурнах към него, той със светкавична бързина извади една стрела, опъна тетивата и я пусна към мен. Успях да я отбия с меча, като вътрешно се учудих как е възможно да направи това, като съм на една крачка разстояние от него?

С един скок вече бях до него и забодох меча в корема му. И отново и отново. Той обаче не умираше лесно. Някаква сила го държеше на крака. (поне децата ги нямаше – да гледат това).

Ли бръкна в кочана си, извади една стрела и я забоде с ръка в китката ми. В този момент знаех че съм обречен. Сега важното беше да го убия преди сам да съм паднал от отровата, защото в противен случай минутите на баща ми бяха преброени.

Започнах да го сека като бесен. Меча се врязваше дълбоко в плътта му всеки път, но той не умираше Събрах всички сили и го посякох с меча вертикално – от рамото надолу. Мечът стигна почти до таза му. Видях как костите се отделят и през цепнатината на раната можех да видя стената зад гърба му.

Знаех че ударът е смъртоносен. Отдръпнах се и го чух да казва. “В същност самият живот няма стойност, той е като една празна черупка, и ние избираме с каква стойност да я изпълним”.

Обърнах се с гръб към него. Усещах как ме хваща вече отровата. Видях също как баща ми ме гледа през прозореца. Явно беше видял цялата сцена. Не знам дали беше разбрал изобщо какво става – нямаше вид поне. Гледаше някак си празно. Старият човек имаше толкова синове, че нямаше да се учудя, ако не си беше спомнил, че аз съм един от тях. Това нямаше значение.

Яд ме беше на мен си. Имах цялото време на света да спра това, но не бях го направил, защото не ми пукаше кой ще убива Ли. Не ценях живота. Но както казват хората, който с меч живее, от меч умира.

Заплаках. От мъка, от яд, за това, че живота не е честен, за това, че има такива хора като Ли, за това, че има и такива глупави като мен. Нямаше конкретна причина. Просто не беше честно. Нямаше правила.

В този момент усетих как отровата ме пресича през краката и паднах на земята като талпа. За момент си помислих – как различно се виждат нещата от този ъгъл.

Умрях.

(6) - 06.04.2003 - ПАЛАДИН

Бях Паладин. Не знаех точно значението на тази дума, докато не сънувах този сън, но в съня си знаех, че съм паладин. Бях смъртен, но имах някои свръх естествени способности. Бях изпратен от Бога, да прочиствам земята от мъртви души. По земята бродеха много души на хора отдавна умрели. Някои от тях се скитаха невидими за хората, други имаха човешка форма. Някои даже общуваха с хората и хората ги смятаха за себеподобни.
Не се спирах, бродех от град в град и убивах такива души. По този начин ги освобождавах от връзката и бремето, които ги държат на земята. Някои с радост приемаха втората си “смърт”, някои се молеха и не искаха. Но аз усещах в себе си силата дадена ми от Бога и знаех, че съм инструмент на неговата воля. Всяка клетка в тялото ми беше убедена в правотата на действията ми и тази на каузата ми.
За околните, аз бях просто човек. Не зная с какво се заминавах “официално” в живота, но работата ми изискваше много пътуване, което от своя страна беше идеално прикритие за истинската ми задача.
Бях обиколил много места, бях отпратил от земята хиляди души. От човешка гледна точка може би бях убиец, който заслужаваше присъда или смърт, защото често се налагаше да отпращам души, които имаха човешка форма и приличаха на истински хора. Понякога това се случваше пред живи хора. Но винаги, когато видех мъртва душа, останала на земята, беше от първостепенно значение да я отпратя. От страни може би изглеждах странно – човек, който в един момент нещо му става, и започва да се държи неестествено, удря във въздуха и подобни.

Трябваше да посетя приятели, които живееха в една голяма старинна къща, в покрайнините на някакъв град. Къщата беше разположена в огромен двор целия обвит в зеленина. Все едно човек влизаше в девствена гора там. Приятелите се бяха събрали в градината зад къщата и ме чакаха. Аз влязох през главния вход. Отвори ми иконома на къщата. Още щом го видях – усетих. Той беше мъртва душа. Хората даже и не предполагаха. Допуснах, че е живял много отдавна в тази къща и също е работил като иконом и след смъртта си толкова е обичал мястото, че не е имал сили да замине. Приел е видима форма и образ и е започнал работа при хората.
Още щом ми отвори, и той ме позна. Разбра защо съм тук. Очите му се разшириха от страх, но преди да успее да извика, аз го ударих с ръка през гърлото и той изчезна. Докато минавах през къщата, срещнах още трима четирима слуги, от които само един беше човек. Убих всичките мъртви души. Мина ми през ума, че приятелите ми много ще се учудят като разберат, че повече от половината персонал е изчезнал.
В излязох в градината. Видях последните две души, които обитават къщата. Едната беше стара женица, приведена и с много бръчки. Тя също ме позна. Всички мъртви души ме познаваха, защото те не виждаха човешката, а истинската ми форма. Виждаха божията сила в мен и мисията ми. Стана ми жал за женицата. Беше я толкова страх, а не разбираше, че няма нищо страшно, че аз и правя добро. Но това беше част от теглото на задачата ми – да виждам и да преживявам страха на всички които отпращам. Казах и: “Не се страхувай, няма да боли и ще отидеш там, където ти се полага, не се страхувай.” Женицата много не ми вярваше, но нямаше избор. В този момент усетих, че приятелите ми ме гледат много стреснато и странно. Реших, че им дължа обяснение все пак за половината персонал. Казах – по-скоро на женицата, от колкото на живите хора. Аз съм изпратен от Бога, за да прибера всички, които не им е мястото вече тук. За да ти докажа – изпитай ме. Старата душа изведнъж взе от стената закаченото там старо копие. Разбрах, ако копието ме убие, значи не съм изпратен от бога. Мислено събрах силата в себе си и я обвих около себе си като щит. Копието полетя и се заби в гърдите ми, но само върхът му ме прободе.влезе в мен около сантиметър-два, но щом го извадих от гърдите си, раната се затвори веднага.
Хората мълчаха, а женицата застана примирена. Леко си допрях ръката до гърлото и, тя избледня бавно и изчезна с въздишка.
Последната душа беше тази на дядо ми. Седеше на масата с хората. Казах му: “Знаеш, че не трябва да бъдеш тук, знаеш, че трябва да чакаш отвъд”. Той кимна с глава, но нищо не каза. За момент ми стана тъжно, че го отпращам, но знаех, че постъпвам правилно и че този, който ме праща иска така. Отпратих и него, но без да го докосвам – не исках да го заболи евентуално от удара, с който отпращах останалите.

Исках да почина малко, чувствах се стар като света и почти толкова уморен.скитах се по пусти улици, но нямаше почивка за мен. Където и да ходех, винаги виждах мъртви души за отпращане.
Влязох в един стар театър, с надеждата да се откъсна от работата си, но там беше препълнено. Отпратих всичките. Излязох и слязох към някакъв морски кей.
Тогава видях над морето летяха ангели. Идваха към брега. Това, което ми направи впечатление беше, че крилете им не черпеха сила от небето, а от земята. Това означаваше, че не са изпратени от горе, а са смъртни и живеещи на земята. От кея можех да видя големите им прозрачни криле как се размахват и от тях хилядите тънки светещи нишчици “сила”, които се спускаха към земята. Това беше много странно. Само аз ги виждах обаче, хората не.
Ангелите кацнаха на брега и приеха образи на нормални хора. Застанах на пътя им и попитах – кои сте вие, защо сте тук? Дълбоко в мен се зароди подозрение.
Прозрях нещо, което трябваше да се провери. Помислих си, това са ангелите, които са създали хората. Не ги е създал самия бог, а те. Аз също приемах себе си като част от хората и факта, че не си творение на създателя а на негово творение беше много депресиращ. Създанието никога не можеше да се издигне над създателя си, защото създателя е вложил в творението си само своя разум – нищо повече. Това означаваше, че човешката раса никога няма да може да се издигне над нивото на тези ангели.
Но в същото време, аз усещах, че в мен бушува силата дадена ми директно от Бога. Извадих светещ меч и предизвиках един от ангелите. Мислех, че сега ще стане ясно всичко. Започнахме да се бием, като постепенно ускорявахме темпото, докато в един момент се биехме толкова бързо, че за околните изглеждахме като размазани сенки. Още в началото на боя усетих когато стигнах прага на човешките си способности, след което се отпуснах и оставих божията сила да води движенията ми. В един момент умът ми не можеше да следи боя – толкова беше бързо, но аз знаех, че силата ме направлява добре.
Порязах с меча ангела по ръката и спряхме.
Попитах – как долетяхте, как го направихте. Беше доста мъглив въпрос, но аз имах в предвид всичко – как са ни създали, как самите те са стигнали до това развитие – това беше въпрос, който изискваше отговор дълъг векове.
Ангелът обаче отговори само едно: Вие също го можете, вие го правите непрекъснато и каза една дума, която не запомних. Но в тази дума беше ключът към развитието на човечеството.

В този момент се обърнах и си тръгнах. Вече имах нова мисия – трябваше да разбера всичко за тази дума и да я използвам за да тласна човечеството нагоре в развитието му.
Вече не чувствах Божията сила в себе си. Вече не ми беше нужна, Осъзнах, че ние хората ще застигнем нивото на ангелите, ще го подминем и ще се изравним с бога – ще го погледнем като равни. Знаех, че в същност по този начин изпълнявах и божията воля, макар че вече разчитах само на собствените си сили. Но когато хората станат равни с бога, тогава създателят ще стане истински създател, защото ще е създал себе си.