(14) - 31.08.2003 - ЗАМЪК

31.08.2003

За първи път бях жена в съня си.

Отивах към едно имение, за да се срещан е седна жена, където трябваше да и помогна да направи нещо, но нямах представа какво. Тя ме беше повикала и имаше нужда от мен.

Имението беше огромно, с голям замък в средата. Влязох и я зачаках в приемната. Едно момиче ми донесе чаша с питие и ме остави сама. Имаше нещо странно в сградата. Въпреки че беше на стотици години, нямаше нищо западнало или прашясало вътре. Всичко беше чисто, ново, лъскаво, като че беше направено вчера. Обзавеждането беше пищно, луксозно, кичово.тежки завеси и драперии по стените, големи пана със различни сцени; дебели килими по пода, барокови мебели от тежко дърво, злато и сребро.

Усещах някакъв дух в замъка. Сякаш всичко беше живо.

В този момент влезе господарката на къщата. Беше в инвалидна количка. Беше на около 40-45 години, слаба, изпита и преждевременно състарена. Помислих си, че това не е от скромен живот вероятно. Същото момиче, което ми донесе питието буташе количката. Беше тихо, безмълвно, почти като сянка.

С жест жената ме покани да вляза навътре в къщата. Вървяхме по прави големи коридори, през големи салони и галерии и колкото по-навътре влизахме, толкова по-силно усещах духа на къщата. Да тя наистина беше жива. С интерес разглеждах картините по стените, мозайките по пода и таваните. Въпреки огромните си размери и цялата си пищност, къщата беше уютна. Може би чувството се създаваше от завесите, които се спускаха чак от високите тавани, и се набираха по пода, може би от оставените тук там по пода на салоните парчета скъпи платове – като току що изпуснати от някой шивач. Не знам.

С всяка крачка усещах как нещо се раждаше в мен. Усещах, как аз също съм жива. Усещах, че съм нещо повече, от това, което бях до сега. Невидима сила се раждаше в мен, но странно защо това не ме учудваше. В коридорите имаше винаги лек бриз, и като влизахме все по-навътре, започнах да долавям неясни очертания във бриза. Форми, хора, души.

Не беше тъмно, напротив, коридорите и залите бяха осветени от дневна светлина, въпреки, че нямаше нито един прозорец. На места беше по-тъмно, като в дебела сянка, но пак имаше дневна светлина.

Все по навътре влизахме с жената и нейната прислужничка по безкрайния прав коридор. Вече не се захласвах толкова по декорацията, колкото по формите, които започнаха да се появяват в бриза. Различавах отделни безплътни лица и тела, които се носеха привидно безцелно. Не бяха страшни, просто бяха като сенки хвърлени от друг свят. Те бяха в своя си свят, аз в моя, но тук като че двата свята бяха много близо един до друг. Опитах се да докосна няколко сенки, но ръката ми мина през въздуха, а те не ми и обърнаха внимание.

Стигнахме до последната зала. Мълчаливото момиче спря инвалидната количка в началото и и излезе.
В средата на залата имаше голям олтар.

Жената ми подаде широк нож и каза.. “Знаеш какво трябва да направиш”

Истината беше, че нищо не знаех. Нито защо съм тук, нито какво трябва да направя. Но магическата сила, която се беше родила в мен зад стените на този замък беше почти опияняваща. Беше като нова играчка, която съм получила, която нямах търпение да видя на какво е способна. Друг е въпроса, че за сега само я усещах в себе си, а нямах представа как се използва, но искрено се надявах да разбера докато съм тук.

Взех ножа и отидох до олтара. Той беше от грапав камък и приличаше на една от тези маси дето говорят на тях лекторите на разни конференции – леко наклонена за да се задържат на нея бележките. Камъкът беше много грапав и ерозирал, но на две места отгоре имаше две правоъгълни петна, където камъкът беше излъскан и полиран до блясък. Беше като стъкло и някъде във вътрешността под това “стъкло” видях че прозира нещо. До всяко едно от тези “стъкла” имаше по една цепнатина, в която вероятно трябва да се сложи ножа.

Докосвах и разглеждах камъка, надписите по него, които изобщо не разбирах и нямах представа какво трябва да направя, или по-скоро какво иска от мен жената, защото със сигурност не ме беше довела тук за да ми го покаже само, и със същата сигурност не и пукаше за мен. Не разбирах нищо от магия, но щом до сега тя не го е направила или нейната прислужничка, то има защо и явно хич не е безопасно.

Попитах: “В кой от двата процепа трябва да пъхна ножа”.
Тя каза, че няма значение, но като го пъхна, трябва да си сложа ръцете над двете полирани места на олтара и да грабна първото нещо което излезе от там, но само първото. В този момент успях да различа какво блещука там дълбоко във вътрешността на камъка и прозираше леко през полираните места. Това бяха два кожени сандала с много отворени, само със 3 тънички каишки през крака и една през глезена.

Забих ножа в едната цепнатина, Полираните места започнаха да блещукат и над дясното се появи, просто се появи единия сандал. Грабнах го в ръка. След секунди се появи и другия сандал на лявото “стъкло” но аз го оставих там.

Сега вече нямах абсолютно никаква идея какво да правя. Жената очевидно не беше доволна с това, което вижда. Стана от стола и закуца към една от вратите на залата. Чак сега видях, че единия и крак е ампутиран до глезена и даже няма протеза. Обърнах се към камъка и зачетох надписите. Странно – разбирах ги сега.

“И ще изпиташ голяма мъка и тъка, но ще отидеш до солената планина, в долината на змиите и там ще срещнеш двамата пазители. Само тогава ще се спасиш и ще живееш щастливо.”

Хич не ми хареса надписа. Нямаше съмнение че за мен се отнася.Усетих, как духовете в залата се раздвижиха обезпокоено и се разлетяха насам натам. В този момент някой ме хвана за рамото отзад. Беше прислужницата на жената. “Трябва да дойдеш с мен” каза.

Хич не харесвах така нещата да стават без да ги разбирам. “Секунда” казах “сега идвам” и бързо надянах на крака си сандала, а след него и другия.
Тук е момента да се отбележи, че бях и боса – нещо, което ми беше убягнало до момента. Явно каквото имаше да става – щеше да стане, но не тръгвах без сандалите. Нямах представа каква е стойността им или свойствата им, но поне боса няма да ходя.

В този момент се появи и жената. Погледна сандалите на краката ми, но нищо не каза. За момент изтръпнах – точно това са искали от мен, точно там ме пращат – в Солената планина, в Долината на змиите Това си беше долно прецакване, но бях свикнала да не се вайкам за минали неща. Само си отметнах едно на ум. Забелязах също, че жената вече нямаше човешка форма. Тя беше станала един от духовете в залата. Вече не куцаше а леко се носеше във въздуха, и въпреки че не беше така бяла като останалите, все пак цветовете и бяха доста бледи.

Тръгнахме трите. Продължихме по коридора напред и навътре в замъка. Постепенно декорацията стана все по оскъдна, докато накрая вървяхме само между тухлени стени, каменни подове и тавани. След много много време стигнахме до триъгълна врата. Тежката дървена врата, обкована с желязо беше отворена, но зад нея беше тъмен мрак.

Моя път продължаваше нататък. Двете жени отстъпиха крачка назад и зачакаха. Никак не беше ласкаещо самолюбието да съм пешка в играта на някой друг, но това само ме амбицира да стигна до края и от пешка да стана царица. Не изпитвах нито раздразнение, нито гняв към жените.

Просто пътят ми сега лежеше пред мен.

(13) - 15.08.2003 - РОБ

15.08.2003

Бяхме натъпкани в голяма зала без прозорци. Влага ръжда и плесен покриваха стените, пода и всичко наоколо. Бяхме много хора, може би 100 или повече. Бяхме от някакъв див, кръвожаден, варварски народ. Така поне казваха за нас. Не живеехме в къщи и замъци, още помнех пещерите и планината в която живеехме много много отдавна.

Преди много време, време, което ми се струваше като цяла вечност. В продължилата дълги години война ни плениха и ни довлякоха в това подземие, където много от нас намериха смъртта си. Бяхме животни, роби, бяхме паплач. Биехме се за тълпата, биехме се във войните им, биехме се със зверовете им, но не защото ни караха, а защото обичахме оръжията, кръвта и смъртта. Защото си мислехме, че свободата е сам да избереш кога да умреш. Живеехме с броните и оръжията си, спяхме с тях, не съм сигурен дали се раждахме с тях, но със сигурност умирахме с тях

Народа, който ни плени се различаваше от нас само в едно. Те обичаха реда, ние обичахме хаоса. Те ценяха живота, ние ценяхме смъртта. Те обичаха да живеят, ние търсехме достоен начин да умрем. Те ни наричаха Злото, ние им казвахме просто другите.

Воюваме с тях от както се помним. За нас това е чест – дават ни възможността да умрем. За тях това е свещена война, война за прочистване на земята от “Злото”. Изглеждаше, народите ни са създадени да се допълват.

Така беше до момента в който осъзнахме. Момента, в който започнахме да мислим по техния начин. Минаха много години от като паднахме в плен. В много войни участвахме. Винаги ни слагаха първи да атакуваме врага. Ние живеехме за войната – не се интересувахме кой е врага, стига да го има. След това ни прибираха в подземието, а ние уморени след боя покорно се прибирахме.

И дойде денят, в който аз започнах да мисля. Казвам мисля, за да подчертая, че започнах да разбирам техните норми и тяхната логика. Мислеха ни за примитивни същества и там ни беше силата. Дойде денят, в който осъзнах свободата. По точно почувствах свободата според техните разбирания. И други я почувстваха и тогава всичко се промени. Бяхме предали стария начин на живот, бяхме предали народа си, бяхме станали хора. Въпреки че не приличахме на хора. Бяхме нисък, космат, набит народ с кожа, цвят между бяло, зелено и кафяво.

И мина време и дойде денят, в който осъзнахме робството си, деня на бягството.


Дойдоха да ни поведат към бойното поле. Както винаги, ние се зъбехме и съпротивлявахме и се опитвахме да ги нападнем, както винаги те ни бяха обградили от всякъде със насочени дълги копия и малки кръгли щитове. Сцената се повтаряше всеки път, с изключение на този.

За първи път в историята на народа ни, ние приложихме тактика и военна хитрост. Както се зъбехме в боен ред срещу хората (също в боен ред), група от нас лежаха в страни, като болни. Това често се случваше и хората не им обърнаха внимание. Но тогава те скочиха и се врязаха от страни на бойния ред на хората. Това беше слабостта на човешката раса – силна в дисциплината си и слаба в хаоса си. В този момент и останалите се втурнахме напред и пометохме редиците им. Почти се опиянихме от победата и кръвта, но вече не бяхме същите както преди години. Общата цел все още гореше в главите ни – Свобода.

Като потоп се разляхме из крепостта, силни в хаоса, пометохме всичко по пътя си и излязохме на полето. И имахме свобода. Но свободата можеше да бъде оценена само в контраст на ограниченията на реда. В мига, в който бяхме свободни, осъзнахме, че това беше в същност хаоса, нашата стихия. Хаосът ни беше привикал обратно при себе си. Тогава отърсихме всичко човешко от себе си и се пръснахме.

Вървях сам все нататък и нататък. И търсех моята планина с пещерите, където беше...и тук услужливо блесна човешката дума “Дома”. Далеч в страни в лъчите на залязващото слънце виждах човек, конник, който ме следваше почти от самото начало. И за първи път почувствах самота.

(12) - 09.08.2003 - МЕСИЯ

09.08.2003

Стаята беше силно осветена, стените бяха направени от странен златист материал. Беше просторна голяма стая на един от последните етажи на сградата. Панорамен прозорец който беше широко отворен заемаше почти цялата стена. В същност той беше без стъкла. Стаята беше огромна, зала, изцяло празна с изключение на оръдието, в средата, което беше насочено през прозореца някъде към звездите .

Чуваше се глъчка на хора. В задния си край стаята правеше чупка и преминаваше в коридор, който извеждаше към стълбището и асансьорите. От там се задаваше група около десетина човека с пушки, които говореха на висок глас и си даваха кураж един на друг.

Съсредоточено, аз започнах още по-бързо да зареждам и насочвам оръдието. Всичко това трябваше да се свърши. Сложих лентата със снарядите, донастроих прицела и в момента в който първия човек се появи в стаята, аз стрелях. Те отпътуваха.


В този момент се пренесох в самото начало на събитията.

Аз и тя пристигнахме в града, беше късна вечер. Аз бях треньор по бойни изкуства, тя беше учителка. Местехме се вече за не знам кой път, но това беше живота ни, трябваше да се примирим.

Аз бях обикновен човек, но тя не беше обикновена жена. Тя дойде с него. Не знам как да го нарека, никога не разбрах името му. Той си беше просто Той. Появиха се преди много много години в родния ми град, запознахме се и от тогава ги следвам. След това се влюбих в нея. И нейното име не знам, тя си беше просто Тя. И Тя се влюби в мен и така пътувахме заедно, обикаляхме земята, аз той и тя.

Той беше водещата фигура, той правеше чудесата. Тя беше просто моя жена.

Минаха години, много вода изтече, много неща станаха. Разбрах, че Той беше някакъв Месия. В същност може би не и месия. Трябваше да промени някои неща в ключови моменти от живота на хората, за да предотврати някои ужасни неща. Не знаех как точно го правеше, аз и тя просто го следвахме и му вярвахме, но той си спечели много врагове и трябваше и да го пазим. Скептичната натура на болшинството от хората правеше невъзможно обяснението че т правиш нещо сега, за да предотвратиш нещо, което знаеш че ще се случи в бъдеще.

И така се стигна до вечерта, в която пристигнахме в този град. Той ни заведе да се настаним се в мрачния апартамент, в който щяхме да живеем известно време. Разхвърляхме си багажа. Аз и тя имахме нужда от малко време насаме, но Той все не си тръгваше. Погледнах в очите и, беше уморена, беше притеснена, беше нервна дори почти на ръба на нервна криза, но се държеше. Почти през сълзи ме попита.. “И сега какво, пак от начало започваме така ли”. Мисля, че времето на земята беше направило от нея повече човек от колкото беше... в същност не знаех и от каква раса беше. Знаех само че идват от горе, от космоса, че тяхната раса е създала нас, хората.

Погледнах уредите за трениране на бойни изкуства, и струпаните на купчина ръкавици и други неща и и казах “Както и преди. Аз ще отворя школата утре, ти си почини сега.” Постепенно успях да я успокоя. Исках да остана насаме с нея, но Той чудно защо не си тръгваше – стоеше в другата стая и не излизаше още. Доста време мина, а апартаментът му беше срещу нашия.

В този момент вратата на апартамента се отвори. Зачудих се, бях сигурен, че я заключих като влязохме. Нямаше време да се чудя особено, защото видях хората, които най-малко исках да видя. Беше един от хората, които искаха да Го видят мъртъв и го преследваха из целия свят вече доста време. И неговото име не знаех, но да го наречем Детектива; поне приличаше много на такъв с дългия си шлифер и шапката.

Скочих и още преди да ни видят опънах около нас едно от малките чудеса, които Той беше донесъл със себе си. Тънко одеало, което правеше хората от вътрешната му страна невидими за тези от външната. Нещо като еднопосочно невидимо одеало. Трябваше на всяка цена да се промъкнем тихо до стаята в която беше Той и да го изведем от сградата. Тихичко започнахме да се промъкваме покрай стената на стаята, гледайки как хората влизаха и се оглеждаха подозрително. Бяха четирима, Детектива, две жени и още един мъж. Стана ясно обаче че няма така лесно да се измъкнем както си мисля. Те също бяха виждали хубавото ни одеалце и застанаха така в стаята, че да не можем да минем без да бутнем някого.

Е какво пък толкова – тази случка вече се повтаряше за не знам кой път. Без да изпускам одеалото, с Нея прилепена до гърба ми изритах силно единия от мъжете в корема и го разкарах от пътя си. Втурнахме се към другата стая, нахлухме вътре и Го видяхме как просто седи и ни очаква.

Изхвърчахме тримата вън от апартамента (който се оказа, че е на партера, така че излетяхме направо на паркинга на хотела). В този момент ми стана ясно, че Той е очаквал тази случка, и че тази може би беше последната. Хвърлихме одеалото и побягнахме, плътно следвани от групичката хора. Чувах как Детектива говори по мобилния си телефон и без съмнение викаше още хора.

Той водеше. Влязохме в някаква кооперация и се затичахме по стълбите нагоре. Чувах как Детектива сумтеше след нас, като явно се беше откъснал от групата. Гадния пес ни следваше по петите. На един от етажите, Той започна да отключва една от вратите, но в този момент Детектива ни настигна. Изправих се срещу него с пределно ясно намерение. Избих пистолета му и с огромно удоволствие започнах да го налагам. В края на краищата не ми се беше случвало до сега. Все ние бягахме.

В този момент Той отключи вратата, обърна се и каза вземи го с нас, ще ни трябва. Не разбирах нищо, но отдавна се бях убедил, че моето разбиране не е необходимо. Необходима е само подкрепата ми. Винаги след постфактум разбирах причините обаче. Сритах Детектива пред мен, който вече приличаше малко на парцал и влязохме в апартамента. Оказа се, че не е апартамент. Минахме през някакви складови помещения, след това се качихме още нагоре със стар товарена асансьор, преминахме по дълъг коридор и излязохме в просторна стая.

Стаята беше огромна, прашна, направо зала. Беше абсолютно празна, само в средата и нещо беше покрито с прашно покривало. Нямаше прозорци. Той се запъти към покривалото. Тя просто стоеше до стената със затаен дъх.

В този момент Детектива се обади.
“Защо му помагаш, няма да избягате този път и го знаеш”

“Какво ти става пък и на теб” изкрещях аз, като ми идваше да му строша врата. “Защо го гониш, какво ти е влязло в главата”

“Поръчано ми е да го хвана това е” каза Детектива.

Вече наистина ми прекипя Хванах го и започнах да го хвърлям в стените като парцал, като със всяко хвърляне му говорех. Искрено се надявах докато си изкажа мисълта вече да съм го направил на каша. “Нещастен идиот” дерях се аз побеснял вече
“Малко ли неща направи Той, че да те убеди кой е и за какво идва; Малко ли войни спря; Малко ли хора излекува; Малко ли неща направи че да ни спаси от собствените ни глупости? Знам какво ще кажеш – нямаш достатъчно учени и математици за да изследват феномените и да преценят дали са истински или измама, но твоето неразбиране промени ли нещо – не, нищо, но с Неговото появяване вие почувствахте, че властта ви е застрашена. Затова го гоните.”

С всяка дума го удрях или ритах или тръшвах в някоя стена. Все ми беше едно колко кокали ще му строша. Писнало ми беше от него, от тези като него, и от тези, които го пращаха.

Запратих го на земята в противоположния край на стаята. Той се поизправи и профъфли. “Като е такъв за какъвто го мислиш, защо не направи чудо, защо не избяга. Няма излизане от тази стая. Моите хора са вече близо.”

В този момент едната от стените започна да се отваря в голям панорамен прозорец. Боята на останалите стени започна да избледнява, прахта да изчезва. След секунди стаята светна и това, което се разкри като гледка беше съвсем различно от стаята в която влязохме в началото.

Стените блестяха покрити със златен филм, в средата на стаята стоеше нещо като зенитно оръдие. На маса до оръдието имаше три снаряда, но разглобени и лента като от тежка картечница, но и тя разглобена. Всичко беше като от злато.

Той каза. Аз ще сглобя снарядите, вие заредете лентата. Аз и тя се втурнахме да закачаме брънките на лентата. Зарязах Детектива – да прави каквото ще. Явно това беше края и Той си заминаваше от където беше дошъл.

В този момент ме преряза мисълта, че и Тя си заминаваше с него. Погледнах я. Тя сглобяваше бързо лентата, но ръцете и трепереха. Погледът и упорито ме избягваше.

Преглътнах огромната болка, затиснах я дълбоко в себе си. Да мине този ден, след това ще имам години да страдам, много години – цял един живот.

В този момент се чуха гласове на хора, които идваха по коридора. Ние продължавахме трескаво да работим върху оръдието. С крайчеца на окото си видях как Детектива бавно извади пистолет, насочи го към вратата на стаята и зачака. Почти не вярвах на очите си. Явно чак сега човекът беше прозрял.

Хората приближаваха все повече. Но оръдието беше готово.

Насочих го към прозореца, докато Той и Тя стъпиха на специални платформи до оръдието.

Стрелях.

В кратък миг, Той и Тя проблеснаха и изчезнаха. След това всичко се завъртя в мъгла.

Като през мъгла видях как хората нахлуха, детектива започна да стреля срещу тях, докато куршумите не го поразиха. Аз седях свит до оръдието и нищо на този свят не ме интересуваше. Смисълът на живота ми си беше отишъл без дори да се сбогуваме.

Следващите години минаха като на сън – процеса, затвора, освобождаването, всичко. След освобождаването ми от затвора се преместих да живея на крайбрежието, но никъде не можех да избягам от миналото си. Болката беше толкова силна, колкото и първия ден в който Тя си замина.

Седях в основата на морския фар и си мислех.
Кои бяха те, кой беше той, коя беше тя. Те дойдоха, дадоха ни тласък в правилната посока и си заминаха. Заминаха си завинаги. Знаех, че никога повече нямаше да ги видим.. може би след хиляди години, но не и в този живот. Но докато те бяха спасили хиляди хора, аз бях загубил душата си. Тя беше там някъде горе и може би само лъчът на фара я достигаше понякога. Замислих се, че до оръдието имаше три снаряда, а само двама души полетяха нагоре. Дали третия беше за мен, дали ако бях поискал щяха да ме вземат с тях, дали ако бях Я помолил щеше да остане с мен. Толкова много различни пътища имаше, но аз бях минал по този и вече нищо не можеше да ме върне назад.

Влязох във фара, изкачих се на върха и изключих светлината. Зазоряваше се. Спуснах се уморено по стълбите и се запътих към леглото си в ъгъла. Беше казано нещо подобно, но моят фар бе моята крепост. Само кралицата я нямаше. Надявах се обаче всяка нощ светлината поне да стига до нея.