(14) - 31.08.2003 - ЗАМЪК

31.08.2003

За първи път бях жена в съня си.

Отивах към едно имение, за да се срещан е седна жена, където трябваше да и помогна да направи нещо, но нямах представа какво. Тя ме беше повикала и имаше нужда от мен.

Имението беше огромно, с голям замък в средата. Влязох и я зачаках в приемната. Едно момиче ми донесе чаша с питие и ме остави сама. Имаше нещо странно в сградата. Въпреки че беше на стотици години, нямаше нищо западнало или прашясало вътре. Всичко беше чисто, ново, лъскаво, като че беше направено вчера. Обзавеждането беше пищно, луксозно, кичово.тежки завеси и драперии по стените, големи пана със различни сцени; дебели килими по пода, барокови мебели от тежко дърво, злато и сребро.

Усещах някакъв дух в замъка. Сякаш всичко беше живо.

В този момент влезе господарката на къщата. Беше в инвалидна количка. Беше на около 40-45 години, слаба, изпита и преждевременно състарена. Помислих си, че това не е от скромен живот вероятно. Същото момиче, което ми донесе питието буташе количката. Беше тихо, безмълвно, почти като сянка.

С жест жената ме покани да вляза навътре в къщата. Вървяхме по прави големи коридори, през големи салони и галерии и колкото по-навътре влизахме, толкова по-силно усещах духа на къщата. Да тя наистина беше жива. С интерес разглеждах картините по стените, мозайките по пода и таваните. Въпреки огромните си размери и цялата си пищност, къщата беше уютна. Може би чувството се създаваше от завесите, които се спускаха чак от високите тавани, и се набираха по пода, може би от оставените тук там по пода на салоните парчета скъпи платове – като току що изпуснати от някой шивач. Не знам.

С всяка крачка усещах как нещо се раждаше в мен. Усещах, как аз също съм жива. Усещах, че съм нещо повече, от това, което бях до сега. Невидима сила се раждаше в мен, но странно защо това не ме учудваше. В коридорите имаше винаги лек бриз, и като влизахме все по-навътре, започнах да долавям неясни очертания във бриза. Форми, хора, души.

Не беше тъмно, напротив, коридорите и залите бяха осветени от дневна светлина, въпреки, че нямаше нито един прозорец. На места беше по-тъмно, като в дебела сянка, но пак имаше дневна светлина.

Все по навътре влизахме с жената и нейната прислужничка по безкрайния прав коридор. Вече не се захласвах толкова по декорацията, колкото по формите, които започнаха да се появяват в бриза. Различавах отделни безплътни лица и тела, които се носеха привидно безцелно. Не бяха страшни, просто бяха като сенки хвърлени от друг свят. Те бяха в своя си свят, аз в моя, но тук като че двата свята бяха много близо един до друг. Опитах се да докосна няколко сенки, но ръката ми мина през въздуха, а те не ми и обърнаха внимание.

Стигнахме до последната зала. Мълчаливото момиче спря инвалидната количка в началото и и излезе.
В средата на залата имаше голям олтар.

Жената ми подаде широк нож и каза.. “Знаеш какво трябва да направиш”

Истината беше, че нищо не знаех. Нито защо съм тук, нито какво трябва да направя. Но магическата сила, която се беше родила в мен зад стените на този замък беше почти опияняваща. Беше като нова играчка, която съм получила, която нямах търпение да видя на какво е способна. Друг е въпроса, че за сега само я усещах в себе си, а нямах представа как се използва, но искрено се надявах да разбера докато съм тук.

Взех ножа и отидох до олтара. Той беше от грапав камък и приличаше на една от тези маси дето говорят на тях лекторите на разни конференции – леко наклонена за да се задържат на нея бележките. Камъкът беше много грапав и ерозирал, но на две места отгоре имаше две правоъгълни петна, където камъкът беше излъскан и полиран до блясък. Беше като стъкло и някъде във вътрешността под това “стъкло” видях че прозира нещо. До всяко едно от тези “стъкла” имаше по една цепнатина, в която вероятно трябва да се сложи ножа.

Докосвах и разглеждах камъка, надписите по него, които изобщо не разбирах и нямах представа какво трябва да направя, или по-скоро какво иска от мен жената, защото със сигурност не ме беше довела тук за да ми го покаже само, и със същата сигурност не и пукаше за мен. Не разбирах нищо от магия, но щом до сега тя не го е направила или нейната прислужничка, то има защо и явно хич не е безопасно.

Попитах: “В кой от двата процепа трябва да пъхна ножа”.
Тя каза, че няма значение, но като го пъхна, трябва да си сложа ръцете над двете полирани места на олтара и да грабна първото нещо което излезе от там, но само първото. В този момент успях да различа какво блещука там дълбоко във вътрешността на камъка и прозираше леко през полираните места. Това бяха два кожени сандала с много отворени, само със 3 тънички каишки през крака и една през глезена.

Забих ножа в едната цепнатина, Полираните места започнаха да блещукат и над дясното се появи, просто се появи единия сандал. Грабнах го в ръка. След секунди се появи и другия сандал на лявото “стъкло” но аз го оставих там.

Сега вече нямах абсолютно никаква идея какво да правя. Жената очевидно не беше доволна с това, което вижда. Стана от стола и закуца към една от вратите на залата. Чак сега видях, че единия и крак е ампутиран до глезена и даже няма протеза. Обърнах се към камъка и зачетох надписите. Странно – разбирах ги сега.

“И ще изпиташ голяма мъка и тъка, но ще отидеш до солената планина, в долината на змиите и там ще срещнеш двамата пазители. Само тогава ще се спасиш и ще живееш щастливо.”

Хич не ми хареса надписа. Нямаше съмнение че за мен се отнася.Усетих, как духовете в залата се раздвижиха обезпокоено и се разлетяха насам натам. В този момент някой ме хвана за рамото отзад. Беше прислужницата на жената. “Трябва да дойдеш с мен” каза.

Хич не харесвах така нещата да стават без да ги разбирам. “Секунда” казах “сега идвам” и бързо надянах на крака си сандала, а след него и другия.
Тук е момента да се отбележи, че бях и боса – нещо, което ми беше убягнало до момента. Явно каквото имаше да става – щеше да стане, но не тръгвах без сандалите. Нямах представа каква е стойността им или свойствата им, но поне боса няма да ходя.

В този момент се появи и жената. Погледна сандалите на краката ми, но нищо не каза. За момент изтръпнах – точно това са искали от мен, точно там ме пращат – в Солената планина, в Долината на змиите Това си беше долно прецакване, но бях свикнала да не се вайкам за минали неща. Само си отметнах едно на ум. Забелязах също, че жената вече нямаше човешка форма. Тя беше станала един от духовете в залата. Вече не куцаше а леко се носеше във въздуха, и въпреки че не беше така бяла като останалите, все пак цветовете и бяха доста бледи.

Тръгнахме трите. Продължихме по коридора напред и навътре в замъка. Постепенно декорацията стана все по оскъдна, докато накрая вървяхме само между тухлени стени, каменни подове и тавани. След много много време стигнахме до триъгълна врата. Тежката дървена врата, обкована с желязо беше отворена, но зад нея беше тъмен мрак.

Моя път продължаваше нататък. Двете жени отстъпиха крачка назад и зачакаха. Никак не беше ласкаещо самолюбието да съм пешка в играта на някой друг, но това само ме амбицира да стигна до края и от пешка да стана царица. Не изпитвах нито раздразнение, нито гняв към жените.

Просто пътят ми сега лежеше пред мен.