(18) - 25.10.2003 - ПОСЛЕДНИ ДНИ

25.10.2003

Само няколко часа живот оставаха на човечеството. Не зная защо и от какво щеше да спре живота на земята, но знаех, че остават няколко часа само. В последните десетилетия, животът беше станал меко казано Ад. Кислородът в атмосферата не достигаше, трудно се дишаше, храната не достигаше, водата не достигаше, животът беше една безкрайна мизерия, която не се издържаше. Най-лошото беше, че нямаше надежда. Нищо не беше останало от гордата човешка цивилизация. Само останки. Човечеството беше хвърлено хилядолетия назад в развитието си. Каква беше тази катастрофа, която бе направила това – не знаех, не помнех.

Знаех само, че след няколко часа, земята вече няма да я има, думата човек няма да я има. Един човек само щеше да преживее това. Поне се надяваше да го преживее.

Брат ми подреждаше различни пакети в космическата совалка. Бързаше, нямаше много време. Знаех, че отива на Нептун.

Въпреки, че хората може да се каже, че владееха космоса, те все още живееха само на земята. Той щеше да бъде първия, който щеше да заживее на друга планета, но живот ли щеше да бъде това.

Разпитвах го дълго и всичко изглеждаше просто и лесно. Ще Кацне, и ще има няколко часа да разположи оборудването за произвеждане на кислород и вода. След това щеше да построи малката си база там и да се преработва някакви местни водорасли за храна.

Нептун изглеждаше почти като земята в мислите ми и в разказите му – суша, морета от някаква течност. Разбира се без растителност, без животни, просто камък със суша и вода.

За момент ми се прииска отчаяно да замина и аз. Страхът от престоящата смърт направо замъгли погледа ми. Да.. страх – това ме изяждаше толкова време. Знанието, че си обречен и че нищо не можеш да направиш по въпроса. Почти обезумях от страх Тази совалка в този момент изглеждаше като небесното спасение.

Брат ми разбира се беше повече от радостен да ме вземе със себе си.

В този момент обаче в ума ми се появи следната картина... Строя на брега на океан със странен цвят, под небе със още по неестествен цвят. Стъпвам по земя чужда и странна. Разхождам се по брега на океана, а в ръката ми парче храна, също толкова странно колкото всичко останало около мен. Да. Всичко това беше прекрасно, но ако имаше при кого след това да се върна и да споделя, да разкажа.

В този момент страхът изчезна. Не беше спасение това, а вечно заточение. Това, от което ме бе много повече страх е да се нарека единствения оцелял от цяла цивилизация, да знам, че никога повече няма да видя себеподобни, че думи като ласка, нежност, споделяне вече нямат съдържание.

Оставам на земята. Дори и няколко часа да оставаха само, по-добре да бъда със себеподобните си, от колкото цял живот в самота. Дори и сам в къщата си да остана, то пак духът на човечеството беше във всеки един предмет около мен.

Брат ми сякаш разбра какво мина през главата ми, защото хвърли последния пакет в совалката, тежко се обърна и без да каже дума влезе в кораба. Нямаше смисъл да правим тежката ситуация още по тежка. Аз също се обърнах и се запътих към къщата. Няколко часа или няколко века, какво значение имаше, стига да си сред свои. Зад мен чух как двигателите изреваха и след секунди отново настана тишина.

(17) - 18.10.2003 - 300 000 ОЛТАРА

18.10.2003

Пътувах с приятелката си, и отивахме на гости на наши познати. Возехме се в малък микробус претъпкан с хора, който кривеше по малките улички на един пазар. Странни бяха тези улички, и още по-странен пазара. Гледах и знаех всеки човек какъв е и що е. Знаех кой християнин, кой мюсюлманин. Знаех на кой какви щяха да бъдат следващите му думи и кой какво си мисли. Разговарях с хората в микробуса, които пътуваха всеки ден по този маршрут и те разказваха интересни истории за това кого са срещали по пътя си и какво са видели.

Изведнъж се оказахме (аз и приятелката) извън града, в едно поле със висока, зелена трева. Сякаш знаехме пътя, отивахме на гости. Вървяхме през ливадите и тревата, докато далеч пред нас не видяхме млада жена с дете в ръцете. Бяха много много далече, почти не се виждаха, но знаех, че детето още не може да ходи а само пълзи още. В този момент и в моите ръце се появи дете на същата възраст. Някак си знаех, че ако го пусна в тревата, и жената пусне нейното, те ще пълзят докато се срещнат. Така и направих, така направи и тя.

Запълзяха децата хаотично из ливадите, и ние вървяхме след тях и все повече се приближаваха едно към друго. В един момент се видяха, изправиха се и с несигурни бебешки крачки се запътиха едно към друго. Срещнаха се, прегърнаха се и започнаха да си говорят на техния бебешки език. Оставихме ги там в ливадата, и тримата с жената тръгнахме на някъде. Жената се оказа.... Елла.

Пристигнахме в къщата и – аз, приятелката ми и Елла. Моментално нещо ме привлече към една от стаите. Имаше нещо в нея, имаше някой в нея. Усещах го как се движи из стаята въпреки че не се виждаше. Знаех във всеки един момент къде е.
Посочих към него и казах на приятелката ми. “Виждаш ли го?”. “Не” – каза тя. Сега “ще ти покажа” – отвърнах. Елла имаше куче, не много голямо, слабо, кафяво с клепнали уши. Повиках го от другата стая, хванах го в ръце и му казах – “Търси” – “знаеш какво”, и го пуснах в стаята. То направи един кръг в стаята и се спря сякаш опряло нос в невидима колона. Казах на приятелката си: “Ето виждаш ли – това е той” Той се помести и кучето отново отиде до него и опря нос. Не го виждах, никой не го виждаше, но той беше там, той винаги беше там. Просто се усещаше.

Трябваше да оставим Ела, не бяхме стигнали там където отивахме.

Хората при които отивахме бяха възрастен мъж на около 50-55 и дъщеря му – около 18-22 годишна.

Озовахме се в къщата им – голяма, просторна, с огромна библиотека. Заровихме се с приятелката ми в библиотеката. Искахме да намерим една специална книга, която да вземем с нас, но колкото и да търсехме не можехме да я намерим.

Мъжът и дъщеря му ни поканиха на една маса. Масата беше от кристал и стъкло, много красива и нежна. Около нея имаше фотьойли от мека кожа. На масата имаше странен бокал от огромно златно листо, като от водна лилия, навито на фуния. Във фунията имаше червена теченост, по-гъста от боза, но прозрачна и червена.

Мъжът хвана фунията и започна да разказва:

“Минахме през много места, и много народи, докато намерим “тази течност” (той и казваше името, но така и не ми остана в главата). От момента в който я намерихме, често пием от нея, даже може да се каже, че сме се пристрастили вече. Пристрастени сме към времето.”

Като каза това, отпи една глътка и разклати фунията. В този момент зазвуча някаква музика. Без музикални инструменти, беше хор от стотици хиляди гласове, които пееха нещо, което проникваше чак в душата. Беше нещо от типа на църковната музика, но на език напълно неразбираем за мен. Въпреки всичко не исках никога да спира.

Надигнах и аз златната фуния, отпих и подадох на приятелката ми.

В този момент усетих всякаш тежка мъгла се вдига пред мен.

Това, което не знаех а се досещах, започнах да знам със сигурност; това, което не разбирах съвсем, започнах да разбирам изоснови. Тези, които не познавах добре, започнах да познавам като братя. И така сякаш някой изсипваше знание в мен. Като огнен пръстен знанието се разпростираше около мен и знаех все повече и повече за неща все по-далеч и по-далеч от мен, докато в един момент знанието ми се разпростря отвъд земята.

Трепнах... имаше и други. Знанието обаче ги заобиколи и продължи да се разпростира. И така в един момент знанието стигна предела си. В този момент аз вече знаех вселената. Познавах я както човек познава къщата си, познавах всичко в нея до най-малкия детайл и подробност. Всичко и изключение на другите разумни.

В този момент осъзнах хармонията във света.

Но с последния си тласък, знанието все пак докосна другите, защото усещах какво чувстват те. А те чувстваха.... огромна ТЪГА. Те тъгуваха за нас хората.. Музиката ставаше все по силна и по-силна. Треперех като листо под силата и, но беше все така приятна и проникваща.

Обърнах се в мислите си към другите. Помислих си с нежност защо тъгувате за нас, нищо тъжно няма. Но се сетих, че знанието ми спря пътя си на развитие. Може би отвъд това има нещо, което носеше тази огромна тъга. Тъгата, която струеше от другите беше непоносимо силна, но се неутрализираше до огромна степен от Песента на невидимия хор, която беше пропита с любов, радост и нежност. Може би именно за това беше музиката за да ми помогне да усетя и все пак да оцелея от тази вълна на неописуема тъга.

В следващия момент реещото ми се съзнание се върна на земята, точно на време за да видя как дъщерята на мъжа отвори голяма двойна златна врата в единия край на залата, пристъпи отвъд нея (в някакъв друг свят) и затвори зад себе си. Музиката вече беше в пика си. Целия треперех, пропит от хилядите гласове. Беше прекрасно.

Мъжът рязко стана от масата, беше облечен в бяла дреха от древна Гърция или Рим – бяла туника преметната през рамо. С рязко движение той разкопча туниката и я хвърли на земята. Отдолу беше чисто гол. Започна да танцува на фона на божествената музика, като се приближаваше танцувайки към златната двойна врата.

Помислих си, интересно, значи господ има пишка... и дъщеря...

Той отвори двойната златна врата мина през нея и започна да я притваря зад себе си. В един момент спря. Стаята в която седяхме до сега изчезна и се озовахме в гора от вековни дървета. Само златната двойна врата стоеше срещу нас.

Той се обърна към нас и каза с гръмотевичен и почти нечовешки глас. “Триста хиляти мои олтара ще паднат в този час, заради това, което стана днес” След това затвори вратата зад себе си и изчезнаха.

Земята се разтресе, гората се разфуча. Ние стояхме хванати за ръце и не знаехме какво да направим.

Тогава, от там където стояхме, сякаш взрив удари гората и сякаш ние бяхме центъра на този взрив. Аз и тя. Дърветата започнаха да падат едно след друго, като пръстена на разрушението се разширяваше и ние бяхме в центъра му. Дърветата сякаш се изскубваха с корените си, трошаха се на парчета и падаха всичките с корените си към нас и с короните си в противоположната страна..

Сцената беше като от някой фантастичен филм, защото това, което се рисуваше много приличаше на слънце (ние) и слънчеви лъчи – падналите дървета. Музиката беше спряла отдавна, нечуван тътен и пукот се чуваше около нас и ред след ред дървета падаха на земата и се трошаха на трески. Не знаех че може да има такава сила, която да троши така дървета на хиляди години.

В един момент настана тишина. Триста хиляди дървета бяха паднали. Свърши се.

Погледнах приятелката си – тя беше не по-малко стресната от мен, но бяхме добре. Затичах се обратно към там, където трябваше да бъде масата на която пихме. Исках да намеря фунията с течността отново, защото нищо не беше останало от кръга на знанието ми. Отново си бях както преди да пия от фунията. Тичах из останките от дърветата и търсех фунията...напразно.

Хванахме се тогава за ръце с приятелката ми и тръгнахме.. вървяхме из падналата гора, след това изляазохме в огромно поле.. И тогава, започнаха да се появяват хората. В началото по един или двама, след това по повече. Колкото повече хора се появяваха, толкова повече природата отстъпваше място на цивилизацията.. а ние вървяхме ли вървяхме. Далеч пред нас се виждаше космополитен град.

(16) - 16.10.2003 - ДОБРО И ЗЛО

16.10.2003

Нямаше как иначе да се нарече тази война. Най-близкото до ума ми беше “Войната между доброто и злото” и това беше защото войната беше между двете най-големи сили във вселената, които познавах. Войната не беше за контрол над земята или за нещо друго. Просто това беше кармата на тези две сили – това беше целта на съществуването им. Изникна ми аналогията със борбата между водата и сушата. Беше подобно – просто в един момент водата надделяваше, в друг сушата, но в същност, погледнато отстрани имаше прекрасен баланс.

За съжаление земята беше в тази гранична зона, където непрекъснато имаше приливи и отливи и където тази война изглеждаше като война между светлината и тъмнината, между живота и смъртта. Никой обаче не можеше да погледне голямата картина. Не че имаше и значение за отделния човек.

Не помнех миналото си. В първия си спомен бях дух, като дух на умрял човек, но нямах спомени от предишни животи. Имах наставник, или по-скоро нещо като учител. Заедно с него/нея (още не мога да определя пола точно) обикаляхе напред и назад във времето и наблюдавахме различни ключови моменти от войната между нас и тях. Приличаше на война между двама генерали, които се познават много добре и взаимно се уважават. Човек би казал, че в свободното си време ходят в един и същи бар.

Пренесохме се в дворец от времето на Хенри някой си или Анри ХХХ. Носехме се по коридорите, беше нощ. В един момент видяхме друг дух. Той обаче беше от “лошите”. Имах чувството, че се познават с наставника ми много добре. Даже се поздравиха учтиво, но в следващия момент се хванаха “гуша за гуша” както се казва и след кратка борба наставника ми успя да отвори няква дупка във въздуха и да набута другия дух в нея. Веднага след него проходът се затвори. За краткия момент в който беше отврен, видях там друг свят, целия в пламъци и горящи вулкани, мрачен и задимен. След това продължихме обиколката на палата.

По същия начин се движехме напред и назад във времето и просто обикаляхме къщи, дворци, фронтови линии.. За мен нямаше особна закономерност в пътя ни, но все пак моята цел беше друга. С нетърпение чаках да разбера каква.

Каква беше същността на войната – не знам. Въпреки, че виждах нещата от по-високо ниво, не можех да надхвърля себе си и преропределението си. Озовахме се на един огромен площад, ограден с масивни сгради и граничещ от едната си страна с голяма река. Бяхме в нашето време. Въпреки, че беше бял ден, наоколо не се виждаше един човек. Застанахме в средата на площада, като изглеждахме като мравки на фона на масивните сгради. В този момент около нас в кръг започнаха да се отварят портали – подобни на онзи в когото натъпкахме онзи в двореца. От тези портали излязоха 7-8 души и ни наобиколиха. Между тях имаше и мъже и жени.

Оказа се, че си се казвам Иван.. колко удобно. Поздравиха ме всичките по ред и започнаха да говорят с наставника ми. Забелязах, че един мъж и една жена са същите като мен.. в смисъл на същото ниво като мен и със подобни цели като моите (въпреки че още не знаех аз за какво съм). Заговорих се с тях. Знаех, усещах, че ще ме пуснат в света на хората и в един момент там ще срещна тези двамата и ще правим нещо заедно. За това се обърнах към тях. Посочих една от масивните сгради и казах.. Това е вечно. Посочих моста на реката, след това една кула в далечината и още една сграда и при всяко посочване повтарях – “това е вечно и това и това”. Разбрахме се. Каквото и да се променяше в света в който ще отидем, тези неща няма да се променят за времето на съществуването ни.. там ще можем да се намерим ако имаме нужда един от друг.

В този момент дочух разговора на другите (наставниците ни). Един от тях каза. “Защо пак Иван, знаеш че миналия Иван се провали, защо пак пускаш същия”. Говореха за мен като за модел камион.. който модел се е оказал не особено подходящ във войната.

Не се засягах, много добре знаех, че съм инструмент в ръцене на някого и въпреки това си бях отделна личност. Всеки беше инструмент в ръцете на някого. Хората бяха инструменти в ръцете на своите правителства, в ръцете на църквата, на роднините си и т.н. Те просто не го осъзнаваха и това им създаваше илюзията за свобода. Аз бях същия, с малката разлика, че осъзнавах че съм просто “камион” в ръцете на някого.

Разговорът между наставниците продължи. Моят каза: “Това не е същия Иван, този е по-добър. Знаеш, че основния ни проблем е че в момента в който ги пуснем на земята, губим директен контакт с тях. Сега няма да е така. Ще имаме много по-добър контакт с Иван.”

Значи бях нещо като пилотен проект. Я има контакт я няма. Трябва да има разбира се по всички сметки. Ако се окажа успешен, следващите хора на земята ще бъдат такива – с директен контакт... с директно дистанционно. Все пак, замисляйки се над идеята за свободата... аз исках да бъда част от тези, които бях, чувствах ги като семейство, чувствах, че това, което правя е единственото правилно и т.н. С други думи, дали генетика, дали проппаганда, но за мен това дистанционно не беше верига а по-скоро връзка със свободата.

Другите двама с които говорих бяха същите “модели” като мен.

Срещата приключи и.....ами събудих се.

(15) - 9.10.2003 - ВАНГА

09.10.2003

Сънувах Ванга.

Беше млада, зряща и изобщо не приличаше на живата баба Ванга. Беше около 45-50 годишна. Говореше плавно мелодично – не със диалекта на Ванга. Никой не би казал че е тя, но аз знаех.

И ми разказваше. И както разказваше се пренасяхме на местата където е ставало действието.

Разказа ми – била още дете (около 12-16 години по моя преценка както я видях), била в църква, била болна. Видях църквата и стая. В една от стаите на църквата нещо като голям метален леген на пода. Меден леген с диаметър около метър и половина, като тава. Отвън Мед, от вътре блести калайдисан и целия с картини и украси изчукани от външната страна. Хората ходят там да си топят краката за здраве или да се наплискат от водата в него. Тя като застанала до него и се появила жена. (както ванга разказваше, така аз виждах как е станало). Жената каза – “Тази вода е лекувала и преди – знам, ще лекува и в бъдеше. Каза на Ванга да влезе цялата да седне в легена. Легена беше дълбок, водата и стигаше го гърдите – както седеше със колене към гърдите в него. Хора влизаха в стаята, Ванга се притесняваше, но седеше в легена.

Разказа ми още там в църквата се запознала с младеж - войник от Бояна с който след това си пишели и си говорили по телефона. Станали много добри приятели. Тя усетила нещо лошо за него как се надига. Трябвало да му каже. Искала да му го каже, но нямало трябвало да е очи в очи, а били далече един от друг. Уговорила среща с него когато ванга отивала по работа към Софийската гара - той да я види там, на гарата и там да му каже... Не разбрах какво е станало Видях как човека си строши краката от бързане, за да слезе от Бояна. Ванга май изгубила куража да му каже. Или той не стигнал на време или тя нямала сили да му каже, но аз го видях как бърза и се засичат за минути преди да тръгне влака и. Мисля си, че тя не е имала силите да му каже. Нещо все по-гибелно се надигаше за него, усетих го.

В следващия момент бяхме с брат ми, с една от бабите ми и Ванга. Бяхме в стая някаква, която много приличаше на стая в манастир, от време оно. Бяхме се събрали да

На брат ми тя каза, “Момче, нали знаеш поговорката ден година храни” – точно така ще бъде при теб, ще станеш богат и известен. Разбрах го, че правилния път е хванал и много успехи го чакат.

Обърна се към мен и каза “Ти, ще опънеш петалата”. Разбрах го в преносния смисъл. “колкото си зле в момента, МНОГО по зле ще стане”. Аз отговорих “няма да е нещо ново, знаеш, каквото дойде – това ще се живее”. Не ми хареса каквото каза де, но хубаво че го каза, да се подготвя, че лошото на това да бъдеш зле е да се чувстваш зле, а върху това може да се поработи.

Исках да я питам един въпрос но все не успявах. И това беше “Правилната професия ли съм си избрал, това ли ми е пътя в живота?” все нямах възможност някак си обаче.

Накрая тя тръгна да излиза. В този момент бяхме в метро, което беше спряло на станция. Тя трябваше да слезе. Погледнах я в очите и исках да си задам въпроса, тя също ме погледна. Нито запитах, нито тя ми отговори. Гледахме се в очите само мълчаливо, но вече не беше усмихнатата Ванга, която ни говореше преди. Беше една Ванга с циментов поглед. Но искаше да ми каже нещо с този поглед. Гледахме се дълго и продължитело докато тя слезе. Не си свали погледа от мен дори след като метрото затвори врати и тръгна. Изгубих я като влязохме в тунела. Така и не посмях да попитам. Разбрах погледа и като “Не, но и да питаш не мога да ти кажа, не трябва да ти казвам” Погледът и беше направо стоманен от типа на учителка дето те е опънала на дъската, знае че не знаеш нищо, опитва се в погледа и да си да ти разкаже целия учебник, но не може да ти подскаже, и в същото време трябва да изглежда сурова и на ниво.

Мисля, че усетих какъв е пътя ми в погледа и, и мисля, че този в път центърът не е училище – работа – семейство – деца – внуци и т.н. И мисля, че това в момента е само убиване на времето докато дойде това за което съм на земята. Но може само така да ми се струва.