(9) - 29.05.2003 - ПАЗИТЕЛ

29.05.2003

Седях в хеликоптера и чаках Дона да се върне. До мен седеше втория му телохранител. Двигателите работеха на пълна мощност и двамата пилоти само чакаха сигнал за излитане.

Бяхме на хеликоптерна площадка, на покрива на висока сграда. От мястото си виждах как Донът беше застанал на ръба на сградата и гледаше надолу мълчаливо. След около минута въздъхна тежко, обърна се и тръгна бавно към хеликоптера. По средата на пътя спря, наведе се и вдигна от земята огромния си пистолет и патрондаш, в който имаше поне 200 патрона.

В този момент всичко беше ясно. Войната не свършваше, напротив, тепърва започваше с нова сила. Но защо това, като че не изненада никого.

Бях преживял много неща в този живот. Помнех неща станали преди хиляди години, сякаш се случваха днес. И в момента наблюдавах, това, на което вероятно казваха повтаряне на историята. Но историята никога не се повтаряше. Хората разбира се действаха често по подобен начин, но това беше само защото парите, славата и властта все още бяха основни цели сега, както и преди хиляди години. Самата история обаче винаги развиваше събитията по различен начин.

Гледах как Донът се приближаваше към мен с бавни крачки, изморен, но решителен. Огромния пистолет в ръката му и патрондаша през рамо го караха да изглежда като стара оръдейна кула, носеща следите на хиляди битки, но и очакваща спокойно още толкова.

В този момент през съзнанието ми мина сходна картина, от събитие случило се много много отдавна.

Стоях в тронната зала на Хана – до вратата. В краката ми лежаха труповете на стражите, които бях убил докато си пробивахме път навътре към трона. И тогава бях телохранител на стария хан. Когато той отстъпи трона на най-големия си син, аз отказах да служа на сина и се оттеглих с бащата. Скоро след това обаче се оказа, че с начина си на живот и управление, младия хан само всява разкол сред водачите на орди. Не послуша и съветите на баща си. Тогава един ден, аз и стария хан влязохме в палата. Не зная защо само двамата. Знаех разбира се, че ще се справим, но все пак някак си от страни изглеждаше странно.

В този момент се запечата в главата ми картината как стария хан върви към мен с отпуснат меч, трупът на единствения му син лежи на пода зад него. В гробната тишина на залата се чуваха единствено неговите тежки стъпки и, между тях как тихо капе кръвта от мечовете ни. Капеше в абсолютен синхрон, така, както биеха сърцата.

По същия начин, сега, когато донът ме погледна, усетих, както преди хиляди години, как връзката между нас се засилва и стяга като възел, защото тежки времена идваха.

Донът беше предал управлението на единствения си син и се бяхме оттеглили в едно от именията му. Младият дон обаче имаше собствени идеи за бъдещето на семейството, които, ако се съдеше по лицето на баща му, в скоро време щяха да бъдат или променени или унищожени.

Не знам кой съм аз. Но знам защо бях с Дона, както и с всичките преди него. Аз бях с хора, които излъчваха силен морал, следваха своя код на честта и умираха с него. Така следвах един или друг вече хиляди години. Почти не говорех с хората, нямаше и за какво. Единственото, което ми трябваше беше това усещане за морал, чест достойнство, което се излъчваше от Дона. Знаех, че и той ще умре един ден от същите правила, по които живееше. И тогава аз щях да намеря някой достоен и млад мъж и да го следвам и пазя през целия му живот, за да изпълни той мисията си.

Така беше и така ще бъде. Докато един ден аз умра и тогава друг ще бъде изпратен на мое място.

(8) - 20.05.2003 - АСТРОНАВТ

20.05.2003

Седях и гледах през илюминатора, звезди, планети, галактики. Виждах спиралата на една от галактиките и знаех, че скоро време тази спирала ще стане последното нещо, което ще видя на този свят. Седях и си мислех за човешките ценности, за човешкия живот, и за всички неща, за които човекът нямаше отговор.

Сякаш беше вчера, когато ме подготвяха за астронавт. В същност като че цял живот се бях подготвял сам за тази мисия. Тогава течеха последните дни на подготовката. Бях добър професионалист, до колкото може някой да бъде специалист по космоса. Лагера за подготовка беше на един тих безлюден остров, на който в средата на една палмова горичка се простираше няколко хектара комплекс за подготовка на астронавти

Още тогава минаха някои мисли през главата ми. Мисли за смърт, мисли за това има ли смисъл тази мисия. От гледна точка на човечеството – да, несъмнено, но както беше казал някой философ, какво значение има човечеството, ако ме няма мен в него, доказвайки за пореден път егоцентричното мислене на хората.

Още тогава в лагера за подготовка си мислех за тази мисия. Идеята беше да отидем с совалка до три определени точки в космоса, където да бъде оставен по един астронавт, само със скафандър, да се носи плавно привличан от гравитационните сили на една галактика. Експериментът сам по себе си имаше огромна стойност за науката, но тримата астронавти щяха да умрат и в това нямаше никакво съмнение.

Аз бях единия от доброволците, заедно с още една жена и един мъж. По време на подготовката ни хората бяха еуфорично настроени, от важността на тази мисия и от значението и за човечеството и ние (астронавтите) като че се понесохме с тази вълна от настроение, забравяйки за момент, че само след седмици, ще бъдем на другия край на космоса, сами, без да можем да чуем една дума от човечеството, за което ще умрем.

Спомням си как през онези кратки дни на острова ходех нощно време по плажовете и гледах към небето и си мислех. Земята е всичко което знаем, мястото, което наричаме дом и се чувстваме добре. На всякъде там горе за нас е тежко, негостоприемно и смъртоносно, на всякъде горе се чувстваме чужди. Тогава защо тази нужда да завладяваме космоса, защо този мазохизъм да бягаме от собствената си люлка?

Това беше последния проект от серия не особено успешни космически проекти. Ние щяхме да бъдем последните хора напускащи земята за много дълго време. Когато обсъждахме мисията с координаторите на проекта, стана ясно, поради ограничените средства няма да има никакви удобства за астронавтите, казвам удобства, но в същност може би трябва да кажа не бе предвидена няма никаква “хуманност” за астронавтите, които щяха да умрат както са умирали болните от чума преди много векове – изоставени от всички.

И сега седях и гледах през илюминатора и си мислех. Утре щяха да ме изстрелят към тази галактика. Щях да облека скафандъра и буквално да се засиля и скоча към нея от един от люковете на кораба. От тук нататък започва да работи техниката, камери, датчици, сензори щяха да събират информация, която се надявахме да бъде от жизнена важност за хората.

По подобен начин още двама щяха да бъдат пуснати в космоса.

Имаше обаче едно нещо, което не го пишеше в нито един вестник и което притесняваше още душата ми. От момента на изстрелването имах приблизително 30 часа живот. След това, незнайно по кое време, една по една системите на скафандъра ще започнат да се изтощават. Тоест след 30 часа, в които ще бъда най-самотния човек на света, ще започне мъчението. Последната поета храна ще иска да излезе навън, а няма да има къде. Тялото ще започне да сърби от допира със скафандъра, Глад, жажда. Основни нужди, за които не си и помисляме съзнателно че бъдат завладели последните мигове от живота ми. По-страшното ще бъде, че няма да има надежда, ще осъзнавам напълно, че това, което чувствам в даден момент е само бледо подобие на мъките, които ще дойдат след малко. Скафандърът няма да позволи даже да се свия на кълбо. Ще летя разпнат и изправен и само аз ще чувам стенанията си.

В докладите за това как се очаква да мине мисията всичко е ясно. Астронавтите ще бъдат изстреляни по посока на галактиката, след което ще прелетят пътя до нея и ще изгорят в короната и. Да, но никой не споменаваше факта, че от изстрелването до изгарянето ще минат няколко милиона години вероятно. А още в първите няколко десетки часа от това време, астронавтите ще умрат в агонии, които човечеството не познава от много години.

Успокояваше ме до някъде мисълта, че вероятно радиото ще бъде достатъчно силно за да мога да говоря с другите двама астронавти, да бъдем поне по този начин заедно. Представях си как още първата вечер след изстрелването се нося, докато заспя от умората на преживяното и се събудя след това с първите признаци на наближаващия край.

Разбира се фактът че ще умра не беше притеснителен сам по себе си. Всички умират, а аз бях убеден, че това далеч не е края. Притеснителното беше начинът, по който ще умра. Не че беше вероятно, но ако ме намереха хора – преди да навляза в короната на галактиката след милиони години носене из космоса, нямаше да ме познаят, защото лицето ми ще бъде изкривено от агонията.

Вече не бях толкова ентусиазиран за мисията, но не подлагах на съмнение преценката си когато се присъединих към екипа. Единственото, което исках да измисля как да стане бе как да мога сам да сложа край на живота си, когато мъките станат нетърпими. Преди това щях внимателно да се погрижа, че оборудването ще продължи да записва всичко от галактиката и че съм в такава позиция, че да осигуря максимална видимост.

Говорих с техниците за някаква отрова да ми дадат или някакъв клапан за изпускане на кислорода, или каквото и да било, което да намали времето на агонията след 30тя час.
Не бяха особено отзивчиви, но пък аз останах с няколко идеи, от които се надявах поне една да сработи. Искрено се надявах.

Погледнах другите двама астронавти, които мълчаливо седяха в залата и гледаха през илюминаторите. Не знаех какво минава през главите им, но не изглеждаше нещо по-радостно от моите мисли.

Чак сега можех да оценя значението на дома, приятелите, средата, обществото. Чак сега, когато бях на милиони километри от тях – имах нужда от тях. След няколко дни щях да се появя като заглавие във вестниците, заедно с изказване от някой експерт, че вече вероятно съм умрял, както и останалите астронавти, хората ще поклатят глава в неразбиране какво ни е накарало да направим това и ще ни забравят.

Разбира се след време ще ни има в някои учебници – като Менделеев и Нютон, но се съмнявам че и на двамата им пука за известността им постмортем.

Колко беше красив космоса, и в същото време колко беше чужд, а не виждах нещо по-страшно от това да умреш на чуждо място, далеч от хората си.

Но трябваше да бъде направено. Каквото и да стане, нека става, за да се свърши. Един път умра ли, след това е лесно.

(7) - 15.05.2003 - УБИЙСТВО

15.05.2003

Не знаех какъв ставаше.
Не знаех кой бях.
Не знаех къде живеех.

Стояхме на една скална тераса високо в планината - аз и двама души. Беше ранна сутрин и росата още се изпаряваше от тревата, образувайки воал от мъгла, който придаваше приказен вид на мястото. Тази тераса беше надвиснала над каньон, който бе толкова дълбок, че не можехме да чуем бученето на реката дълбоко долу. През мъглата виждахме отсрещната страна на каньона – също толкова мистична колкото нашата.

Единият човек беше мой познат, а другия не – на възраст около 45-50 години. Мисля, че се казваше Ли. Той беше човек с лице, в което времето, суровия живот, неволите и всичко останало беше оставило своя отпечатък. Лицето му беше сурово, издялано сякаш от камък, с малки бръчици, които само подчертаваха колко корав е човека. Ли разказваше за любовта си към меча. Разказваше за младите си години, която е бил ненадминат майстор. Имах съмнението, че още беше, защото имаше вид на хладнокръвен убиец. А и доста бях чувал за него. Всеки знаеше за подвизите му.

В един момент, докато говореше за меча си, той започна да си тананика някаква мелодийка, да прави бавни бойни стъпки по скалната тераса и да размахва въображаемия си меч. Беше красиво, беше танц. Но му липсваше остротата, енергията, живината. Аз самият имах себе си за добър с меча и усещах, че липсва завършеност. Гледах го си мислех, възможно ли е този човек да бъде легендата на мята?

Ли спря за момент и извади кутийка за малка флейта. Кутийката беше цилиндър с дължина около една педя. Направена от някакъв странен материал – микс от кал и стомана, гравиран с малки костни черепи. Тръпки ме полазваха само като я гледах. Усещах нещо нечовешко, нещо неестествено. От вътре извади малка флейта – проста сребърна флейта на която се свиреше само с една ръка, защото имаше само 4 дупки.

В момента в който отвори кутийката, от нея излетя и една сива гълъбица. Тя направи един кръг над главите ни и кацна н каменната настилка. Гледаше с разумен, човешки поглед.

Изведнъж – знаех песента, която Ли щеше засвири. Не знам защо, и как, но я знаех и си я засвирках още преди той да започне. Някак си обаче не се лееше естествено. Тя трябваше да бъде тържествена, плавна, да се лее като самия живот – непрекъсната и гъвкава. Като че в последната секунда си спомнях тоновете. Мелодията звучеше някак рязко, повече като марш, като тътен на битка, като свистене на стрела, от колкото като песен на вятъра и духа.

В същото време гълъбицата ни слушаше. Мен – как свирех с уста и него, как свиреше същата мелодия, но на флейтата. Гълъбицата трябваше да избере единия от нас и да кацне на рамото му, но тя не помръдваше. Бяхме добри, но разликата беше, че при него музиката се лееше като водопад, а при мен беше като звън на стоманени мечове.

В един момент просто не можах да си спомня един пасаж и спрях. Ли се обърна към мен и каза – преди колко години си напуснал Удан? От къде можеше да знае? Преди няколко години се бях върнал от Удан. Бях решил, че тяхната школа не е достатъчно добра за мен. Явно наистина беше много добър майстор щом позна школата ми само по свирукането.

Гълъбицата все още гледаше неподвижно. А трябваше вече да си е избрала един от двамата.Това не беше добър знак. Имаше нещо пророческо в погледа и в очакването и. Може би щеше да има бъдещи конфронтация с Ли и тепърва се започваше нещо. Имах лошо чувство.

Постепенно опознах Ли. Осъзнах също и основната мисъл, която движеше живота му – отмъщение. Не знам защо, не знам и от колко време, но той се опитваше да убие един определен човек. И то не просто да го убие, ами да го извърши по точно определен ритуален начин. Не ми беше ясно точно как, но явно тази флейта щеше да играе важна роля в следващите месеци от живота ми.

Аз се движех в неговата компания. Говорехме, опознавахме се. Нямах нищо против това да си отмъщава – времената бяха такива – зъб за зъб, око за око. Това беше напълно нормално и естествено. Чудното беше само странния начин на убийство, който беше измислил. Старнна беше и флейтата – страшна. Но иначе Ли беше приятен събеседник.

Доста дълго време мина в подготовка на убийството., той изучаваше силата на флейтата, която за моя изненада се оказа, че притежава доста магически способности. Всички обаче бяха черни, страшни, неестествени. Флейтата като че променяше Ли – бавно и необратимо. Той ставаше все по “тъмен”.

Трябваше да се Минем през границата в съседната, защото там живееше човекът, когото трябваше да бъде убит. Една нощ преминахме границата в една от най-гористите и части. Нямахме никакви пречки. Отидохме в града, в който живееше човека и наехме малка къщичка.

Една сутрин като станах, видях Ли пред къщата с десетина деца на възраст 7-12 години. Разбрах, че това беше деня. Децата му трябваха като част от ритуала. Тяхната чистота и невинност щяха да прикрият неговата черна душа. Ли беше се променил напълно. Идеята за отмъщение го беше обсебила тотално. Излязох от къщата, гълъбицата се опита да се промуши навън, но я върнах назад. Това не беше безопасен за нея ден.

Във въздуха висеше нещо неизказано, нещо черно и подтискащо.

Тръгнахме.

Ли ми даде едно копие с притъпен връх. Погледнах го изненадано, но си помислих. Аз така или иначе не вземам никакво участие в неговите дела – със или без копие и какво значение има. Аз ходех с него само за компания.

В момента, в който стигнахме до къщата на човека, обаче, нещата добиха коренно различен оттенък. Къщата беше на баща ми. Бяха минали много години, от както напуснах дома. Нямах майка.

За момент си помислих: Не мога да го спра – ще го спра, ще го хванат и ще го вкарат в затвора. Един ден обаче ще излезе – и тогава ще тръгне и след мен, както и след баща ми. Т.е. само отлагах нещата ако го спра. Дали да не го оставя да си свърши работата и да мис е махне от главата.

В следващия момент обаче нещо сякаш експлоатира в главата ми. ТОВА БЕШЕ БАЩА МИ. Нямаше сила на земята която можеше да ме задържи. Втурнах се напред, профучах покрай Ли и децата. Той сякаш не ме забеляза, и нищо не заподозря, защото явно през времето което бяхме заедно се беше убедил, че не ми пука за нищо и за никого.

Тичах из двора, обикалях между постройките и търсех баща си

Намерих го накрая, хванах го за ръка и прекъснах с едно движение всичките му приказки. Казах му. Слушай ме сега. Трябва да влееш в къщата веднага, не ми задавай никакви въпроси, след това ще говорим, просто го направи. Започнах да го тикам в първата врата, която видях пред мен, като видях Ли да се появява зад ъгъла на къщата. Явно не ни видя.

Влязохме в полутъмна стая. Казах на баща ми – ти стой тук, аз ще оправя нещата и излязох навън. Наистина бях учуден, че Ли не ни беше видял. Видях го да се връща с децата. Децата вървяха около него мълчаливи – като някакъв щит, ореол, аура.

Точно затворих вратата зад себе си и той дойде до мен. Носеше къс меч и лък със стрели. Знаех, че всяка от тези стрели е натопена в отрова, която убива за по-малко от минута.

Хванах Ли и го притиснах с лице към стената.
“Дай ми меча” – казах.
Той ме погледна учудено.
Това е меча на баща ми – той ми принадлежи. По лицето на Ли не трепна и един мускул, но аз знаех, че той е наясно със ситуацията.

Издърпах меча от ръката му. Отстъпих една крачка, готов да браня вратата към баща ми.

“Не можеш да ме спреш” каза той.

Мина ми през ума – нека да проверим това.

В момента в който се втурнах към него, той със светкавична бързина извади една стрела, опъна тетивата и я пусна към мен. Успях да я отбия с меча, като вътрешно се учудих как е възможно да направи това, като съм на една крачка разстояние от него?

С един скок вече бях до него и забодох меча в корема му. И отново и отново. Той обаче не умираше лесно. Някаква сила го държеше на крака. (поне децата ги нямаше – да гледат това).

Ли бръкна в кочана си, извади една стрела и я забоде с ръка в китката ми. В този момент знаех че съм обречен. Сега важното беше да го убия преди сам да съм паднал от отровата, защото в противен случай минутите на баща ми бяха преброени.

Започнах да го сека като бесен. Меча се врязваше дълбоко в плътта му всеки път, но той не умираше Събрах всички сили и го посякох с меча вертикално – от рамото надолу. Мечът стигна почти до таза му. Видях как костите се отделят и през цепнатината на раната можех да видя стената зад гърба му.

Знаех че ударът е смъртоносен. Отдръпнах се и го чух да казва. “В същност самият живот няма стойност, той е като една празна черупка, и ние избираме с каква стойност да я изпълним”.

Обърнах се с гръб към него. Усещах как ме хваща вече отровата. Видях също как баща ми ме гледа през прозореца. Явно беше видял цялата сцена. Не знам дали беше разбрал изобщо какво става – нямаше вид поне. Гледаше някак си празно. Старият човек имаше толкова синове, че нямаше да се учудя, ако не си беше спомнил, че аз съм един от тях. Това нямаше значение.

Яд ме беше на мен си. Имах цялото време на света да спра това, но не бях го направил, защото не ми пукаше кой ще убива Ли. Не ценях живота. Но както казват хората, който с меч живее, от меч умира.

Заплаках. От мъка, от яд, за това, че живота не е честен, за това, че има такива хора като Ли, за това, че има и такива глупави като мен. Нямаше конкретна причина. Просто не беше честно. Нямаше правила.

В този момент усетих как отровата ме пресича през краката и паднах на земята като талпа. За момент си помислих – как различно се виждат нещата от този ъгъл.

Умрях.