(8) - 20.05.2003 - АСТРОНАВТ

20.05.2003

Седях и гледах през илюминатора, звезди, планети, галактики. Виждах спиралата на една от галактиките и знаех, че скоро време тази спирала ще стане последното нещо, което ще видя на този свят. Седях и си мислех за човешките ценности, за човешкия живот, и за всички неща, за които човекът нямаше отговор.

Сякаш беше вчера, когато ме подготвяха за астронавт. В същност като че цял живот се бях подготвял сам за тази мисия. Тогава течеха последните дни на подготовката. Бях добър професионалист, до колкото може някой да бъде специалист по космоса. Лагера за подготовка беше на един тих безлюден остров, на който в средата на една палмова горичка се простираше няколко хектара комплекс за подготовка на астронавти

Още тогава минаха някои мисли през главата ми. Мисли за смърт, мисли за това има ли смисъл тази мисия. От гледна точка на човечеството – да, несъмнено, но както беше казал някой философ, какво значение има човечеството, ако ме няма мен в него, доказвайки за пореден път егоцентричното мислене на хората.

Още тогава в лагера за подготовка си мислех за тази мисия. Идеята беше да отидем с совалка до три определени точки в космоса, където да бъде оставен по един астронавт, само със скафандър, да се носи плавно привличан от гравитационните сили на една галактика. Експериментът сам по себе си имаше огромна стойност за науката, но тримата астронавти щяха да умрат и в това нямаше никакво съмнение.

Аз бях единия от доброволците, заедно с още една жена и един мъж. По време на подготовката ни хората бяха еуфорично настроени, от важността на тази мисия и от значението и за човечеството и ние (астронавтите) като че се понесохме с тази вълна от настроение, забравяйки за момент, че само след седмици, ще бъдем на другия край на космоса, сами, без да можем да чуем една дума от човечеството, за което ще умрем.

Спомням си как през онези кратки дни на острова ходех нощно време по плажовете и гледах към небето и си мислех. Земята е всичко което знаем, мястото, което наричаме дом и се чувстваме добре. На всякъде там горе за нас е тежко, негостоприемно и смъртоносно, на всякъде горе се чувстваме чужди. Тогава защо тази нужда да завладяваме космоса, защо този мазохизъм да бягаме от собствената си люлка?

Това беше последния проект от серия не особено успешни космически проекти. Ние щяхме да бъдем последните хора напускащи земята за много дълго време. Когато обсъждахме мисията с координаторите на проекта, стана ясно, поради ограничените средства няма да има никакви удобства за астронавтите, казвам удобства, но в същност може би трябва да кажа не бе предвидена няма никаква “хуманност” за астронавтите, които щяха да умрат както са умирали болните от чума преди много векове – изоставени от всички.

И сега седях и гледах през илюминатора и си мислех. Утре щяха да ме изстрелят към тази галактика. Щях да облека скафандъра и буквално да се засиля и скоча към нея от един от люковете на кораба. От тук нататък започва да работи техниката, камери, датчици, сензори щяха да събират информация, която се надявахме да бъде от жизнена важност за хората.

По подобен начин още двама щяха да бъдат пуснати в космоса.

Имаше обаче едно нещо, което не го пишеше в нито един вестник и което притесняваше още душата ми. От момента на изстрелването имах приблизително 30 часа живот. След това, незнайно по кое време, една по една системите на скафандъра ще започнат да се изтощават. Тоест след 30 часа, в които ще бъда най-самотния човек на света, ще започне мъчението. Последната поета храна ще иска да излезе навън, а няма да има къде. Тялото ще започне да сърби от допира със скафандъра, Глад, жажда. Основни нужди, за които не си и помисляме съзнателно че бъдат завладели последните мигове от живота ми. По-страшното ще бъде, че няма да има надежда, ще осъзнавам напълно, че това, което чувствам в даден момент е само бледо подобие на мъките, които ще дойдат след малко. Скафандърът няма да позволи даже да се свия на кълбо. Ще летя разпнат и изправен и само аз ще чувам стенанията си.

В докладите за това как се очаква да мине мисията всичко е ясно. Астронавтите ще бъдат изстреляни по посока на галактиката, след което ще прелетят пътя до нея и ще изгорят в короната и. Да, но никой не споменаваше факта, че от изстрелването до изгарянето ще минат няколко милиона години вероятно. А още в първите няколко десетки часа от това време, астронавтите ще умрат в агонии, които човечеството не познава от много години.

Успокояваше ме до някъде мисълта, че вероятно радиото ще бъде достатъчно силно за да мога да говоря с другите двама астронавти, да бъдем поне по този начин заедно. Представях си как още първата вечер след изстрелването се нося, докато заспя от умората на преживяното и се събудя след това с първите признаци на наближаващия край.

Разбира се фактът че ще умра не беше притеснителен сам по себе си. Всички умират, а аз бях убеден, че това далеч не е края. Притеснителното беше начинът, по който ще умра. Не че беше вероятно, но ако ме намереха хора – преди да навляза в короната на галактиката след милиони години носене из космоса, нямаше да ме познаят, защото лицето ми ще бъде изкривено от агонията.

Вече не бях толкова ентусиазиран за мисията, но не подлагах на съмнение преценката си когато се присъединих към екипа. Единственото, което исках да измисля как да стане бе как да мога сам да сложа край на живота си, когато мъките станат нетърпими. Преди това щях внимателно да се погрижа, че оборудването ще продължи да записва всичко от галактиката и че съм в такава позиция, че да осигуря максимална видимост.

Говорих с техниците за някаква отрова да ми дадат или някакъв клапан за изпускане на кислорода, или каквото и да било, което да намали времето на агонията след 30тя час.
Не бяха особено отзивчиви, но пък аз останах с няколко идеи, от които се надявах поне една да сработи. Искрено се надявах.

Погледнах другите двама астронавти, които мълчаливо седяха в залата и гледаха през илюминаторите. Не знаех какво минава през главите им, но не изглеждаше нещо по-радостно от моите мисли.

Чак сега можех да оценя значението на дома, приятелите, средата, обществото. Чак сега, когато бях на милиони километри от тях – имах нужда от тях. След няколко дни щях да се появя като заглавие във вестниците, заедно с изказване от някой експерт, че вече вероятно съм умрял, както и останалите астронавти, хората ще поклатят глава в неразбиране какво ни е накарало да направим това и ще ни забравят.

Разбира се след време ще ни има в някои учебници – като Менделеев и Нютон, но се съмнявам че и на двамата им пука за известността им постмортем.

Колко беше красив космоса, и в същото време колко беше чужд, а не виждах нещо по-страшно от това да умреш на чуждо място, далеч от хората си.

Но трябваше да бъде направено. Каквото и да стане, нека става, за да се свърши. Един път умра ли, след това е лесно.