15.05.2003
Не знаех какъв ставаше.
Не знаех кой бях.
Не знаех къде живеех.
Стояхме на една скална тераса високо в планината - аз и двама души. Беше ранна сутрин и росата още се изпаряваше от тревата, образувайки воал от мъгла, който придаваше приказен вид на мястото. Тази тераса беше надвиснала над каньон, който бе толкова дълбок, че не можехме да чуем бученето на реката дълбоко долу. През мъглата виждахме отсрещната страна на каньона – също толкова мистична колкото нашата.
Единият човек беше мой познат, а другия не – на възраст около 45-50 години. Мисля, че се казваше Ли. Той беше човек с лице, в което времето, суровия живот, неволите и всичко останало беше оставило своя отпечатък. Лицето му беше сурово, издялано сякаш от камък, с малки бръчици, които само подчертаваха колко корав е човека. Ли разказваше за любовта си към меча. Разказваше за младите си години, която е бил ненадминат майстор. Имах съмнението, че още беше, защото имаше вид на хладнокръвен убиец. А и доста бях чувал за него. Всеки знаеше за подвизите му.
В един момент, докато говореше за меча си, той започна да си тананика някаква мелодийка, да прави бавни бойни стъпки по скалната тераса и да размахва въображаемия си меч. Беше красиво, беше танц. Но му липсваше остротата, енергията, живината. Аз самият имах себе си за добър с меча и усещах, че липсва завършеност. Гледах го си мислех, възможно ли е този човек да бъде легендата на мята?
Ли спря за момент и извади кутийка за малка флейта. Кутийката беше цилиндър с дължина около една педя. Направена от някакъв странен материал – микс от кал и стомана, гравиран с малки костни черепи. Тръпки ме полазваха само като я гледах. Усещах нещо нечовешко, нещо неестествено. От вътре извади малка флейта – проста сребърна флейта на която се свиреше само с една ръка, защото имаше само 4 дупки.
В момента в който отвори кутийката, от нея излетя и една сива гълъбица. Тя направи един кръг над главите ни и кацна н каменната настилка. Гледаше с разумен, човешки поглед.
Изведнъж – знаех песента, която Ли щеше засвири. Не знам защо, и как, но я знаех и си я засвирках още преди той да започне. Някак си обаче не се лееше естествено. Тя трябваше да бъде тържествена, плавна, да се лее като самия живот – непрекъсната и гъвкава. Като че в последната секунда си спомнях тоновете. Мелодията звучеше някак рязко, повече като марш, като тътен на битка, като свистене на стрела, от колкото като песен на вятъра и духа.
В същото време гълъбицата ни слушаше. Мен – как свирех с уста и него, как свиреше същата мелодия, но на флейтата. Гълъбицата трябваше да избере единия от нас и да кацне на рамото му, но тя не помръдваше. Бяхме добри, но разликата беше, че при него музиката се лееше като водопад, а при мен беше като звън на стоманени мечове.
В един момент просто не можах да си спомня един пасаж и спрях. Ли се обърна към мен и каза – преди колко години си напуснал Удан? От къде можеше да знае? Преди няколко години се бях върнал от Удан. Бях решил, че тяхната школа не е достатъчно добра за мен. Явно наистина беше много добър майстор щом позна школата ми само по свирукането.
Гълъбицата все още гледаше неподвижно. А трябваше вече да си е избрала един от двамата.Това не беше добър знак. Имаше нещо пророческо в погледа и в очакването и. Може би щеше да има бъдещи конфронтация с Ли и тепърва се започваше нещо. Имах лошо чувство.
Постепенно опознах Ли. Осъзнах също и основната мисъл, която движеше живота му – отмъщение. Не знам защо, не знам и от колко време, но той се опитваше да убие един определен човек. И то не просто да го убие, ами да го извърши по точно определен ритуален начин. Не ми беше ясно точно как, но явно тази флейта щеше да играе важна роля в следващите месеци от живота ми.
Аз се движех в неговата компания. Говорехме, опознавахме се. Нямах нищо против това да си отмъщава – времената бяха такива – зъб за зъб, око за око. Това беше напълно нормално и естествено. Чудното беше само странния начин на убийство, който беше измислил. Старнна беше и флейтата – страшна. Но иначе Ли беше приятен събеседник.
Доста дълго време мина в подготовка на убийството., той изучаваше силата на флейтата, която за моя изненада се оказа, че притежава доста магически способности. Всички обаче бяха черни, страшни, неестествени. Флейтата като че променяше Ли – бавно и необратимо. Той ставаше все по “тъмен”.
Трябваше да се Минем през границата в съседната, защото там живееше човекът, когото трябваше да бъде убит. Една нощ преминахме границата в една от най-гористите и части. Нямахме никакви пречки. Отидохме в града, в който живееше човека и наехме малка къщичка.
Една сутрин като станах, видях Ли пред къщата с десетина деца на възраст 7-12 години. Разбрах, че това беше деня. Децата му трябваха като част от ритуала. Тяхната чистота и невинност щяха да прикрият неговата черна душа. Ли беше се променил напълно. Идеята за отмъщение го беше обсебила тотално. Излязох от къщата, гълъбицата се опита да се промуши навън, но я върнах назад. Това не беше безопасен за нея ден.
Във въздуха висеше нещо неизказано, нещо черно и подтискащо.
Тръгнахме.
Ли ми даде едно копие с притъпен връх. Погледнах го изненадано, но си помислих. Аз така или иначе не вземам никакво участие в неговите дела – със или без копие и какво значение има. Аз ходех с него само за компания.
В момента, в който стигнахме до къщата на човека, обаче, нещата добиха коренно различен оттенък. Къщата беше на баща ми. Бяха минали много години, от както напуснах дома. Нямах майка.
За момент си помислих: Не мога да го спра – ще го спра, ще го хванат и ще го вкарат в затвора. Един ден обаче ще излезе – и тогава ще тръгне и след мен, както и след баща ми. Т.е. само отлагах нещата ако го спра. Дали да не го оставя да си свърши работата и да мис е махне от главата.
В следващия момент обаче нещо сякаш експлоатира в главата ми. ТОВА БЕШЕ БАЩА МИ. Нямаше сила на земята която можеше да ме задържи. Втурнах се напред, профучах покрай Ли и децата. Той сякаш не ме забеляза, и нищо не заподозря, защото явно през времето което бяхме заедно се беше убедил, че не ми пука за нищо и за никого.
Тичах из двора, обикалях между постройките и търсех баща си
Намерих го накрая, хванах го за ръка и прекъснах с едно движение всичките му приказки. Казах му. Слушай ме сега. Трябва да влееш в къщата веднага, не ми задавай никакви въпроси, след това ще говорим, просто го направи. Започнах да го тикам в първата врата, която видях пред мен, като видях Ли да се появява зад ъгъла на къщата. Явно не ни видя.
Влязохме в полутъмна стая. Казах на баща ми – ти стой тук, аз ще оправя нещата и излязох навън. Наистина бях учуден, че Ли не ни беше видял. Видях го да се връща с децата. Децата вървяха около него мълчаливи – като някакъв щит, ореол, аура.
Точно затворих вратата зад себе си и той дойде до мен. Носеше къс меч и лък със стрели. Знаех, че всяка от тези стрели е натопена в отрова, която убива за по-малко от минута.
Хванах Ли и го притиснах с лице към стената.
“Дай ми меча” – казах.
Той ме погледна учудено.
Това е меча на баща ми – той ми принадлежи. По лицето на Ли не трепна и един мускул, но аз знаех, че той е наясно със ситуацията.
Издърпах меча от ръката му. Отстъпих една крачка, готов да браня вратата към баща ми.
“Не можеш да ме спреш” каза той.
Мина ми през ума – нека да проверим това.
В момента в който се втурнах към него, той със светкавична бързина извади една стрела, опъна тетивата и я пусна към мен. Успях да я отбия с меча, като вътрешно се учудих как е възможно да направи това, като съм на една крачка разстояние от него?
С един скок вече бях до него и забодох меча в корема му. И отново и отново. Той обаче не умираше лесно. Някаква сила го държеше на крака. (поне децата ги нямаше – да гледат това).
Ли бръкна в кочана си, извади една стрела и я забоде с ръка в китката ми. В този момент знаех че съм обречен. Сега важното беше да го убия преди сам да съм паднал от отровата, защото в противен случай минутите на баща ми бяха преброени.
Започнах да го сека като бесен. Меча се врязваше дълбоко в плътта му всеки път, но той не умираше Събрах всички сили и го посякох с меча вертикално – от рамото надолу. Мечът стигна почти до таза му. Видях как костите се отделят и през цепнатината на раната можех да видя стената зад гърба му.
Знаех че ударът е смъртоносен. Отдръпнах се и го чух да казва. “В същност самият живот няма стойност, той е като една празна черупка, и ние избираме с каква стойност да я изпълним”.
Обърнах се с гръб към него. Усещах как ме хваща вече отровата. Видях също как баща ми ме гледа през прозореца. Явно беше видял цялата сцена. Не знам дали беше разбрал изобщо какво става – нямаше вид поне. Гледаше някак си празно. Старият човек имаше толкова синове, че нямаше да се учудя, ако не си беше спомнил, че аз съм един от тях. Това нямаше значение.
Яд ме беше на мен си. Имах цялото време на света да спра това, но не бях го направил, защото не ми пукаше кой ще убива Ли. Не ценях живота. Но както казват хората, който с меч живее, от меч умира.
Заплаках. От мъка, от яд, за това, че живота не е честен, за това, че има такива хора като Ли, за това, че има и такива глупави като мен. Нямаше конкретна причина. Просто не беше честно. Нямаше правила.
В този момент усетих как отровата ме пресича през краката и паднах на земята като талпа. За момент си помислих – как различно се виждат нещата от този ъгъл.
Умрях.
Не знаех какъв ставаше.
Не знаех кой бях.
Не знаех къде живеех.
Стояхме на една скална тераса високо в планината - аз и двама души. Беше ранна сутрин и росата още се изпаряваше от тревата, образувайки воал от мъгла, който придаваше приказен вид на мястото. Тази тераса беше надвиснала над каньон, който бе толкова дълбок, че не можехме да чуем бученето на реката дълбоко долу. През мъглата виждахме отсрещната страна на каньона – също толкова мистична колкото нашата.
Единият човек беше мой познат, а другия не – на възраст около 45-50 години. Мисля, че се казваше Ли. Той беше човек с лице, в което времето, суровия живот, неволите и всичко останало беше оставило своя отпечатък. Лицето му беше сурово, издялано сякаш от камък, с малки бръчици, които само подчертаваха колко корав е човека. Ли разказваше за любовта си към меча. Разказваше за младите си години, която е бил ненадминат майстор. Имах съмнението, че още беше, защото имаше вид на хладнокръвен убиец. А и доста бях чувал за него. Всеки знаеше за подвизите му.
В един момент, докато говореше за меча си, той започна да си тананика някаква мелодийка, да прави бавни бойни стъпки по скалната тераса и да размахва въображаемия си меч. Беше красиво, беше танц. Но му липсваше остротата, енергията, живината. Аз самият имах себе си за добър с меча и усещах, че липсва завършеност. Гледах го си мислех, възможно ли е този човек да бъде легендата на мята?
Ли спря за момент и извади кутийка за малка флейта. Кутийката беше цилиндър с дължина около една педя. Направена от някакъв странен материал – микс от кал и стомана, гравиран с малки костни черепи. Тръпки ме полазваха само като я гледах. Усещах нещо нечовешко, нещо неестествено. От вътре извади малка флейта – проста сребърна флейта на която се свиреше само с една ръка, защото имаше само 4 дупки.
В момента в който отвори кутийката, от нея излетя и една сива гълъбица. Тя направи един кръг над главите ни и кацна н каменната настилка. Гледаше с разумен, човешки поглед.
Изведнъж – знаех песента, която Ли щеше засвири. Не знам защо, и как, но я знаех и си я засвирках още преди той да започне. Някак си обаче не се лееше естествено. Тя трябваше да бъде тържествена, плавна, да се лее като самия живот – непрекъсната и гъвкава. Като че в последната секунда си спомнях тоновете. Мелодията звучеше някак рязко, повече като марш, като тътен на битка, като свистене на стрела, от колкото като песен на вятъра и духа.
В същото време гълъбицата ни слушаше. Мен – как свирех с уста и него, как свиреше същата мелодия, но на флейтата. Гълъбицата трябваше да избере единия от нас и да кацне на рамото му, но тя не помръдваше. Бяхме добри, но разликата беше, че при него музиката се лееше като водопад, а при мен беше като звън на стоманени мечове.
В един момент просто не можах да си спомня един пасаж и спрях. Ли се обърна към мен и каза – преди колко години си напуснал Удан? От къде можеше да знае? Преди няколко години се бях върнал от Удан. Бях решил, че тяхната школа не е достатъчно добра за мен. Явно наистина беше много добър майстор щом позна школата ми само по свирукането.
Гълъбицата все още гледаше неподвижно. А трябваше вече да си е избрала един от двамата.Това не беше добър знак. Имаше нещо пророческо в погледа и в очакването и. Може би щеше да има бъдещи конфронтация с Ли и тепърва се започваше нещо. Имах лошо чувство.
Постепенно опознах Ли. Осъзнах също и основната мисъл, която движеше живота му – отмъщение. Не знам защо, не знам и от колко време, но той се опитваше да убие един определен човек. И то не просто да го убие, ами да го извърши по точно определен ритуален начин. Не ми беше ясно точно как, но явно тази флейта щеше да играе важна роля в следващите месеци от живота ми.
Аз се движех в неговата компания. Говорехме, опознавахме се. Нямах нищо против това да си отмъщава – времената бяха такива – зъб за зъб, око за око. Това беше напълно нормално и естествено. Чудното беше само странния начин на убийство, който беше измислил. Старнна беше и флейтата – страшна. Но иначе Ли беше приятен събеседник.
Доста дълго време мина в подготовка на убийството., той изучаваше силата на флейтата, която за моя изненада се оказа, че притежава доста магически способности. Всички обаче бяха черни, страшни, неестествени. Флейтата като че променяше Ли – бавно и необратимо. Той ставаше все по “тъмен”.
Трябваше да се Минем през границата в съседната, защото там живееше човекът, когото трябваше да бъде убит. Една нощ преминахме границата в една от най-гористите и части. Нямахме никакви пречки. Отидохме в града, в който живееше човека и наехме малка къщичка.
Една сутрин като станах, видях Ли пред къщата с десетина деца на възраст 7-12 години. Разбрах, че това беше деня. Децата му трябваха като част от ритуала. Тяхната чистота и невинност щяха да прикрият неговата черна душа. Ли беше се променил напълно. Идеята за отмъщение го беше обсебила тотално. Излязох от къщата, гълъбицата се опита да се промуши навън, но я върнах назад. Това не беше безопасен за нея ден.
Във въздуха висеше нещо неизказано, нещо черно и подтискащо.
Тръгнахме.
Ли ми даде едно копие с притъпен връх. Погледнах го изненадано, но си помислих. Аз така или иначе не вземам никакво участие в неговите дела – със или без копие и какво значение има. Аз ходех с него само за компания.
В момента, в който стигнахме до къщата на човека, обаче, нещата добиха коренно различен оттенък. Къщата беше на баща ми. Бяха минали много години, от както напуснах дома. Нямах майка.
За момент си помислих: Не мога да го спра – ще го спра, ще го хванат и ще го вкарат в затвора. Един ден обаче ще излезе – и тогава ще тръгне и след мен, както и след баща ми. Т.е. само отлагах нещата ако го спра. Дали да не го оставя да си свърши работата и да мис е махне от главата.
В следващия момент обаче нещо сякаш експлоатира в главата ми. ТОВА БЕШЕ БАЩА МИ. Нямаше сила на земята която можеше да ме задържи. Втурнах се напред, профучах покрай Ли и децата. Той сякаш не ме забеляза, и нищо не заподозря, защото явно през времето което бяхме заедно се беше убедил, че не ми пука за нищо и за никого.
Тичах из двора, обикалях между постройките и търсех баща си
Намерих го накрая, хванах го за ръка и прекъснах с едно движение всичките му приказки. Казах му. Слушай ме сега. Трябва да влееш в къщата веднага, не ми задавай никакви въпроси, след това ще говорим, просто го направи. Започнах да го тикам в първата врата, която видях пред мен, като видях Ли да се появява зад ъгъла на къщата. Явно не ни видя.
Влязохме в полутъмна стая. Казах на баща ми – ти стой тук, аз ще оправя нещата и излязох навън. Наистина бях учуден, че Ли не ни беше видял. Видях го да се връща с децата. Децата вървяха около него мълчаливи – като някакъв щит, ореол, аура.
Точно затворих вратата зад себе си и той дойде до мен. Носеше къс меч и лък със стрели. Знаех, че всяка от тези стрели е натопена в отрова, която убива за по-малко от минута.
Хванах Ли и го притиснах с лице към стената.
“Дай ми меча” – казах.
Той ме погледна учудено.
Това е меча на баща ми – той ми принадлежи. По лицето на Ли не трепна и един мускул, но аз знаех, че той е наясно със ситуацията.
Издърпах меча от ръката му. Отстъпих една крачка, готов да браня вратата към баща ми.
“Не можеш да ме спреш” каза той.
Мина ми през ума – нека да проверим това.
В момента в който се втурнах към него, той със светкавична бързина извади една стрела, опъна тетивата и я пусна към мен. Успях да я отбия с меча, като вътрешно се учудих как е възможно да направи това, като съм на една крачка разстояние от него?
С един скок вече бях до него и забодох меча в корема му. И отново и отново. Той обаче не умираше лесно. Някаква сила го държеше на крака. (поне децата ги нямаше – да гледат това).
Ли бръкна в кочана си, извади една стрела и я забоде с ръка в китката ми. В този момент знаех че съм обречен. Сега важното беше да го убия преди сам да съм паднал от отровата, защото в противен случай минутите на баща ми бяха преброени.
Започнах да го сека като бесен. Меча се врязваше дълбоко в плътта му всеки път, но той не умираше Събрах всички сили и го посякох с меча вертикално – от рамото надолу. Мечът стигна почти до таза му. Видях как костите се отделят и през цепнатината на раната можех да видя стената зад гърба му.
Знаех че ударът е смъртоносен. Отдръпнах се и го чух да казва. “В същност самият живот няма стойност, той е като една празна черупка, и ние избираме с каква стойност да я изпълним”.
Обърнах се с гръб към него. Усещах как ме хваща вече отровата. Видях също как баща ми ме гледа през прозореца. Явно беше видял цялата сцена. Не знам дали беше разбрал изобщо какво става – нямаше вид поне. Гледаше някак си празно. Старият човек имаше толкова синове, че нямаше да се учудя, ако не си беше спомнил, че аз съм един от тях. Това нямаше значение.
Яд ме беше на мен си. Имах цялото време на света да спра това, но не бях го направил, защото не ми пукаше кой ще убива Ли. Не ценях живота. Но както казват хората, който с меч живее, от меч умира.
Заплаках. От мъка, от яд, за това, че живота не е честен, за това, че има такива хора като Ли, за това, че има и такива глупави като мен. Нямаше конкретна причина. Просто не беше честно. Нямаше правила.
В този момент усетих как отровата ме пресича през краката и паднах на земята като талпа. За момент си помислих – как различно се виждат нещата от този ъгъл.
Умрях.
Няма коментари:
Публикуване на коментар