Бях Паладин. Не знаех точно значението на тази дума, докато не сънувах този сън, но в съня си знаех, че съм паладин. Бях смъртен, но имах някои свръх естествени способности. Бях изпратен от Бога, да прочиствам земята от мъртви души. По земята бродеха много души на хора отдавна умрели. Някои от тях се скитаха невидими за хората, други имаха човешка форма. Някои даже общуваха с хората и хората ги смятаха за себеподобни.
Не се спирах, бродех от град в град и убивах такива души. По този начин ги освобождавах от връзката и бремето, които ги държат на земята. Някои с радост приемаха втората си “смърт”, някои се молеха и не искаха. Но аз усещах в себе си силата дадена ми от Бога и знаех, че съм инструмент на неговата воля. Всяка клетка в тялото ми беше убедена в правотата на действията ми и тази на каузата ми.
За околните, аз бях просто човек. Не зная с какво се заминавах “официално” в живота, но работата ми изискваше много пътуване, което от своя страна беше идеално прикритие за истинската ми задача.
Бях обиколил много места, бях отпратил от земята хиляди души. От човешка гледна точка може би бях убиец, който заслужаваше присъда или смърт, защото често се налагаше да отпращам души, които имаха човешка форма и приличаха на истински хора. Понякога това се случваше пред живи хора. Но винаги, когато видех мъртва душа, останала на земята, беше от първостепенно значение да я отпратя. От страни може би изглеждах странно – човек, който в един момент нещо му става, и започва да се държи неестествено, удря във въздуха и подобни.
Трябваше да посетя приятели, които живееха в една голяма старинна къща, в покрайнините на някакъв град. Къщата беше разположена в огромен двор целия обвит в зеленина. Все едно човек влизаше в девствена гора там. Приятелите се бяха събрали в градината зад къщата и ме чакаха. Аз влязох през главния вход. Отвори ми иконома на къщата. Още щом го видях – усетих. Той беше мъртва душа. Хората даже и не предполагаха. Допуснах, че е живял много отдавна в тази къща и също е работил като иконом и след смъртта си толкова е обичал мястото, че не е имал сили да замине. Приел е видима форма и образ и е започнал работа при хората.
Още щом ми отвори, и той ме позна. Разбра защо съм тук. Очите му се разшириха от страх, но преди да успее да извика, аз го ударих с ръка през гърлото и той изчезна. Докато минавах през къщата, срещнах още трима четирима слуги, от които само един беше човек. Убих всичките мъртви души. Мина ми през ума, че приятелите ми много ще се учудят като разберат, че повече от половината персонал е изчезнал.
В излязох в градината. Видях последните две души, които обитават къщата. Едната беше стара женица, приведена и с много бръчки. Тя също ме позна. Всички мъртви души ме познаваха, защото те не виждаха човешката, а истинската ми форма. Виждаха божията сила в мен и мисията ми. Стана ми жал за женицата. Беше я толкова страх, а не разбираше, че няма нищо страшно, че аз и правя добро. Но това беше част от теглото на задачата ми – да виждам и да преживявам страха на всички които отпращам. Казах и: “Не се страхувай, няма да боли и ще отидеш там, където ти се полага, не се страхувай.” Женицата много не ми вярваше, но нямаше избор. В този момент усетих, че приятелите ми ме гледат много стреснато и странно. Реших, че им дължа обяснение все пак за половината персонал. Казах – по-скоро на женицата, от колкото на живите хора. Аз съм изпратен от Бога, за да прибера всички, които не им е мястото вече тук. За да ти докажа – изпитай ме. Старата душа изведнъж взе от стената закаченото там старо копие. Разбрах, ако копието ме убие, значи не съм изпратен от бога. Мислено събрах силата в себе си и я обвих около себе си като щит. Копието полетя и се заби в гърдите ми, но само върхът му ме прободе.влезе в мен около сантиметър-два, но щом го извадих от гърдите си, раната се затвори веднага.
Хората мълчаха, а женицата застана примирена. Леко си допрях ръката до гърлото и, тя избледня бавно и изчезна с въздишка.
Последната душа беше тази на дядо ми. Седеше на масата с хората. Казах му: “Знаеш, че не трябва да бъдеш тук, знаеш, че трябва да чакаш отвъд”. Той кимна с глава, но нищо не каза. За момент ми стана тъжно, че го отпращам, но знаех, че постъпвам правилно и че този, който ме праща иска така. Отпратих и него, но без да го докосвам – не исках да го заболи евентуално от удара, с който отпращах останалите.
Исках да почина малко, чувствах се стар като света и почти толкова уморен.скитах се по пусти улици, но нямаше почивка за мен. Където и да ходех, винаги виждах мъртви души за отпращане.
Влязох в един стар театър, с надеждата да се откъсна от работата си, но там беше препълнено. Отпратих всичките. Излязох и слязох към някакъв морски кей.
Тогава видях над морето летяха ангели. Идваха към брега. Това, което ми направи впечатление беше, че крилете им не черпеха сила от небето, а от земята. Това означаваше, че не са изпратени от горе, а са смъртни и живеещи на земята. От кея можех да видя големите им прозрачни криле как се размахват и от тях хилядите тънки светещи нишчици “сила”, които се спускаха към земята. Това беше много странно. Само аз ги виждах обаче, хората не.
Ангелите кацнаха на брега и приеха образи на нормални хора. Застанах на пътя им и попитах – кои сте вие, защо сте тук? Дълбоко в мен се зароди подозрение.
Прозрях нещо, което трябваше да се провери. Помислих си, това са ангелите, които са създали хората. Не ги е създал самия бог, а те. Аз също приемах себе си като част от хората и факта, че не си творение на създателя а на негово творение беше много депресиращ. Създанието никога не можеше да се издигне над създателя си, защото създателя е вложил в творението си само своя разум – нищо повече. Това означаваше, че човешката раса никога няма да може да се издигне над нивото на тези ангели.
Но в същото време, аз усещах, че в мен бушува силата дадена ми директно от Бога. Извадих светещ меч и предизвиках един от ангелите. Мислех, че сега ще стане ясно всичко. Започнахме да се бием, като постепенно ускорявахме темпото, докато в един момент се биехме толкова бързо, че за околните изглеждахме като размазани сенки. Още в началото на боя усетих когато стигнах прага на човешките си способности, след което се отпуснах и оставих божията сила да води движенията ми. В един момент умът ми не можеше да следи боя – толкова беше бързо, но аз знаех, че силата ме направлява добре.
Порязах с меча ангела по ръката и спряхме.
Попитах – как долетяхте, как го направихте. Беше доста мъглив въпрос, но аз имах в предвид всичко – как са ни създали, как самите те са стигнали до това развитие – това беше въпрос, който изискваше отговор дълъг векове.
Ангелът обаче отговори само едно: Вие също го можете, вие го правите непрекъснато и каза една дума, която не запомних. Но в тази дума беше ключът към развитието на човечеството.
В този момент се обърнах и си тръгнах. Вече имах нова мисия – трябваше да разбера всичко за тази дума и да я използвам за да тласна човечеството нагоре в развитието му.
Вече не чувствах Божията сила в себе си. Вече не ми беше нужна, Осъзнах, че ние хората ще застигнем нивото на ангелите, ще го подминем и ще се изравним с бога – ще го погледнем като равни. Знаех, че в същност по този начин изпълнявах и божията воля, макар че вече разчитах само на собствените си сили. Но когато хората станат равни с бога, тогава създателят ще стане истински създател, защото ще е създал себе си.
Не се спирах, бродех от град в град и убивах такива души. По този начин ги освобождавах от връзката и бремето, които ги държат на земята. Някои с радост приемаха втората си “смърт”, някои се молеха и не искаха. Но аз усещах в себе си силата дадена ми от Бога и знаех, че съм инструмент на неговата воля. Всяка клетка в тялото ми беше убедена в правотата на действията ми и тази на каузата ми.
За околните, аз бях просто човек. Не зная с какво се заминавах “официално” в живота, но работата ми изискваше много пътуване, което от своя страна беше идеално прикритие за истинската ми задача.
Бях обиколил много места, бях отпратил от земята хиляди души. От човешка гледна точка може би бях убиец, който заслужаваше присъда или смърт, защото често се налагаше да отпращам души, които имаха човешка форма и приличаха на истински хора. Понякога това се случваше пред живи хора. Но винаги, когато видех мъртва душа, останала на земята, беше от първостепенно значение да я отпратя. От страни може би изглеждах странно – човек, който в един момент нещо му става, и започва да се държи неестествено, удря във въздуха и подобни.
Трябваше да посетя приятели, които живееха в една голяма старинна къща, в покрайнините на някакъв град. Къщата беше разположена в огромен двор целия обвит в зеленина. Все едно човек влизаше в девствена гора там. Приятелите се бяха събрали в градината зад къщата и ме чакаха. Аз влязох през главния вход. Отвори ми иконома на къщата. Още щом го видях – усетих. Той беше мъртва душа. Хората даже и не предполагаха. Допуснах, че е живял много отдавна в тази къща и също е работил като иконом и след смъртта си толкова е обичал мястото, че не е имал сили да замине. Приел е видима форма и образ и е започнал работа при хората.
Още щом ми отвори, и той ме позна. Разбра защо съм тук. Очите му се разшириха от страх, но преди да успее да извика, аз го ударих с ръка през гърлото и той изчезна. Докато минавах през къщата, срещнах още трима четирима слуги, от които само един беше човек. Убих всичките мъртви души. Мина ми през ума, че приятелите ми много ще се учудят като разберат, че повече от половината персонал е изчезнал.
В излязох в градината. Видях последните две души, които обитават къщата. Едната беше стара женица, приведена и с много бръчки. Тя също ме позна. Всички мъртви души ме познаваха, защото те не виждаха човешката, а истинската ми форма. Виждаха божията сила в мен и мисията ми. Стана ми жал за женицата. Беше я толкова страх, а не разбираше, че няма нищо страшно, че аз и правя добро. Но това беше част от теглото на задачата ми – да виждам и да преживявам страха на всички които отпращам. Казах и: “Не се страхувай, няма да боли и ще отидеш там, където ти се полага, не се страхувай.” Женицата много не ми вярваше, но нямаше избор. В този момент усетих, че приятелите ми ме гледат много стреснато и странно. Реших, че им дължа обяснение все пак за половината персонал. Казах – по-скоро на женицата, от колкото на живите хора. Аз съм изпратен от Бога, за да прибера всички, които не им е мястото вече тук. За да ти докажа – изпитай ме. Старата душа изведнъж взе от стената закаченото там старо копие. Разбрах, ако копието ме убие, значи не съм изпратен от бога. Мислено събрах силата в себе си и я обвих около себе си като щит. Копието полетя и се заби в гърдите ми, но само върхът му ме прободе.влезе в мен около сантиметър-два, но щом го извадих от гърдите си, раната се затвори веднага.
Хората мълчаха, а женицата застана примирена. Леко си допрях ръката до гърлото и, тя избледня бавно и изчезна с въздишка.
Последната душа беше тази на дядо ми. Седеше на масата с хората. Казах му: “Знаеш, че не трябва да бъдеш тук, знаеш, че трябва да чакаш отвъд”. Той кимна с глава, но нищо не каза. За момент ми стана тъжно, че го отпращам, но знаех, че постъпвам правилно и че този, който ме праща иска така. Отпратих и него, но без да го докосвам – не исках да го заболи евентуално от удара, с който отпращах останалите.
Исках да почина малко, чувствах се стар като света и почти толкова уморен.скитах се по пусти улици, но нямаше почивка за мен. Където и да ходех, винаги виждах мъртви души за отпращане.
Влязох в един стар театър, с надеждата да се откъсна от работата си, но там беше препълнено. Отпратих всичките. Излязох и слязох към някакъв морски кей.
Тогава видях над морето летяха ангели. Идваха към брега. Това, което ми направи впечатление беше, че крилете им не черпеха сила от небето, а от земята. Това означаваше, че не са изпратени от горе, а са смъртни и живеещи на земята. От кея можех да видя големите им прозрачни криле как се размахват и от тях хилядите тънки светещи нишчици “сила”, които се спускаха към земята. Това беше много странно. Само аз ги виждах обаче, хората не.
Ангелите кацнаха на брега и приеха образи на нормални хора. Застанах на пътя им и попитах – кои сте вие, защо сте тук? Дълбоко в мен се зароди подозрение.
Прозрях нещо, което трябваше да се провери. Помислих си, това са ангелите, които са създали хората. Не ги е създал самия бог, а те. Аз също приемах себе си като част от хората и факта, че не си творение на създателя а на негово творение беше много депресиращ. Създанието никога не можеше да се издигне над създателя си, защото създателя е вложил в творението си само своя разум – нищо повече. Това означаваше, че човешката раса никога няма да може да се издигне над нивото на тези ангели.
Но в същото време, аз усещах, че в мен бушува силата дадена ми директно от Бога. Извадих светещ меч и предизвиках един от ангелите. Мислех, че сега ще стане ясно всичко. Започнахме да се бием, като постепенно ускорявахме темпото, докато в един момент се биехме толкова бързо, че за околните изглеждахме като размазани сенки. Още в началото на боя усетих когато стигнах прага на човешките си способности, след което се отпуснах и оставих божията сила да води движенията ми. В един момент умът ми не можеше да следи боя – толкова беше бързо, но аз знаех, че силата ме направлява добре.
Порязах с меча ангела по ръката и спряхме.
Попитах – как долетяхте, как го направихте. Беше доста мъглив въпрос, но аз имах в предвид всичко – как са ни създали, как самите те са стигнали до това развитие – това беше въпрос, който изискваше отговор дълъг векове.
Ангелът обаче отговори само едно: Вие също го можете, вие го правите непрекъснато и каза една дума, която не запомних. Но в тази дума беше ключът към развитието на човечеството.
В този момент се обърнах и си тръгнах. Вече имах нова мисия – трябваше да разбера всичко за тази дума и да я използвам за да тласна човечеството нагоре в развитието му.
Вече не чувствах Божията сила в себе си. Вече не ми беше нужна, Осъзнах, че ние хората ще застигнем нивото на ангелите, ще го подминем и ще се изравним с бога – ще го погледнем като равни. Знаех, че в същност по този начин изпълнявах и божията воля, макар че вече разчитах само на собствените си сили. Но когато хората станат равни с бога, тогава създателят ще стане истински създател, защото ще е създал себе си.
