31.10.2001
Бяхме 5 души. Живеехме във време, в което само мечове и магии имаше в света. Не правехме нищо особено. Явно това беше типичния живот на благородниците. Бяхме на един пир. Беше навън в нещо като градина. Всички се тъпчеха като за последно. Аз кръстосваш между масите, но не ядях. Едно куче се мотаеше около масите, но беше толкова преяло, че никой с нищо не можеше да го съблазни. Двама души се опитваха да го примамят с парчета лимон, натопени в някакъв пилешки сос.
Предната вечер се беше случило нещо много странно. Бяхме до някаква река, спускахме се по скалите на някакъв водопад. Аз бях с жена си и детето си – малко момиченце на около 4-5 години. Пълзяхме по някакъв ръб с други хора. Беше някаква традиция да се минава по тоя път и да се спускаме до дъното на водопада. Някаква дебела лелка се запречи на пътя и правеше минаването почти невъзможно – особено за мен и детето ми. Изпаднах в ярост. Най-учтиво се извиних на мъжа на дебелата, че жена му е такава свиня, а пък той в контраст – голям симпатяга. Повлякох дебеланата към един ръб издаден над водопада, с ясното намерение да я хвърля от там. Видях, обаче, че мъжът и, макар да се усмихваше и да казваше, че няма проблеми, в същност бе пребледнял от страх. Явно бях известен. Зарязах я. Продължихме с жената и детето надолу, докато стигнахме дъното. Горе още виждах оная тлъстата. Зад нея се появиха двама души. Веднага усетих невидима опасност. Все едно невидима змия се промъква към детето. Тези двамата зад дебелата бяха целите в белези, като белезите образуваха странни шарки. Тръгнахме си бързо и се прибирахме към къщи.
Бяхме група от около 5-6 мъже.Минавахме през една гора, беше вече много тъмно, когато по пътеката пред нас се появи във въздуха едно лице, лице без тяло. След него още едно и още едно. Извадихме мечовете. Лицата потрепнаха за миг и разтвориха наметалата си. Загърнати в тези черни мантии, от тях се виждаха само части от лицата им. Не чух какво казаха, беше нещо тревожно и изчезнаха в гората. Ние продължихме към къщи.
Сега осъзнах защо всички се тъпчеха и веселяха така на пира. Чакаше ни нещо, нещо от което можеше и да не се върнем живи.
Пристигнахме си в къщи. Внезапно ние петимата (тези, които бяхме организирали купона) тръгнахме като по сигнал към една от вътрешните зали. Беше тихо, само свещниците по стените разсейваха тишината. Някакъв неусетен вятър поклащаше драпериите по стените.
В стаята влезе някакъв монголец. Някакъв глас каза:”Непробиваем щит”. В ръката ми се появи доста голям щит, кръгъл, дървен, но като че направен от едни цяло дърво. Монголецът започна да ме налага с една сабя по щита, за да покаже, че е непробиваем. Съмняваше ме нещо, но предполагах, че е магически. Това не беше оръжие за мен. Подадох го на единия от приятелите.
“Лък” – каза внезапно появил се друг човек, с вид на черкезки бандит. Подаде ми масивен лък без тетива. Странно. Човекът каза, че този лък имал 6 вълшебни стрели, но не даде нито една. Подадох и лъка на един от приятелите си.
В залата влезе дребна девойка, вероятно китайка, на бял кон. В ръцете си държеше пушка от първите, с които са воювали страните и спокойно можеше да се ползва като гега. За мое учудване тя наистина я развъртя като тояга. Засмях се с глас и започнах да подсказвам иронично “Да знаеш, че може и да стреля”. На седлото на коня бяха закачени и 6те стрели за лъка.
Раздадох оръжията. Раздадох и други оръжия. Аз взех една пушка с дължина около 50 см. с два големи рубина на краищата и много изкусна дърворезба.
Тръгнахме.
Озовахме се на една поляна близо до къщата. Бяха ни дали и няколко неща от хляб. Хапвахме и си говорехме. В един момент видяхме, че в края на гората са застанали няколко селяни с дълги тояги. Трудно се виждаха в мрака, но ги забелязахме. Тръгнахме към тях. Това беше и мисията, която трябваше да изпълним. Щом ги наближихме, те метнаха по едно черно наметало с качулка и изчезнаха от погледите ни. Там където бяха застанали преди това имаше и по едно за нас.
Продължихме на бегом по пътека в гората. Виждахме водачите си само от време на време като сенки пред нас. Излязохме на някакъв гол склон. Луната светеше доста силно. Тичахме много приведени по пътеката. Изведнъж видяхме пред нас няколко бараки пръснати покрай пътеката. Първият в колоната каза нещо и ние се пръснахме в ляво и в дясно от пътеката – в тревата. Започнахме да доближаваме сградите. Извадих тояжката.
Започна се.
Бяхме 5 души. Живеехме във време, в което само мечове и магии имаше в света. Не правехме нищо особено. Явно това беше типичния живот на благородниците. Бяхме на един пир. Беше навън в нещо като градина. Всички се тъпчеха като за последно. Аз кръстосваш между масите, но не ядях. Едно куче се мотаеше около масите, но беше толкова преяло, че никой с нищо не можеше да го съблазни. Двама души се опитваха да го примамят с парчета лимон, натопени в някакъв пилешки сос.
Предната вечер се беше случило нещо много странно. Бяхме до някаква река, спускахме се по скалите на някакъв водопад. Аз бях с жена си и детето си – малко момиченце на около 4-5 години. Пълзяхме по някакъв ръб с други хора. Беше някаква традиция да се минава по тоя път и да се спускаме до дъното на водопада. Някаква дебела лелка се запречи на пътя и правеше минаването почти невъзможно – особено за мен и детето ми. Изпаднах в ярост. Най-учтиво се извиних на мъжа на дебелата, че жена му е такава свиня, а пък той в контраст – голям симпатяга. Повлякох дебеланата към един ръб издаден над водопада, с ясното намерение да я хвърля от там. Видях, обаче, че мъжът и, макар да се усмихваше и да казваше, че няма проблеми, в същност бе пребледнял от страх. Явно бях известен. Зарязах я. Продължихме с жената и детето надолу, докато стигнахме дъното. Горе още виждах оная тлъстата. Зад нея се появиха двама души. Веднага усетих невидима опасност. Все едно невидима змия се промъква към детето. Тези двамата зад дебелата бяха целите в белези, като белезите образуваха странни шарки. Тръгнахме си бързо и се прибирахме към къщи.
Бяхме група от около 5-6 мъже.Минавахме през една гора, беше вече много тъмно, когато по пътеката пред нас се появи във въздуха едно лице, лице без тяло. След него още едно и още едно. Извадихме мечовете. Лицата потрепнаха за миг и разтвориха наметалата си. Загърнати в тези черни мантии, от тях се виждаха само части от лицата им. Не чух какво казаха, беше нещо тревожно и изчезнаха в гората. Ние продължихме към къщи.
Сега осъзнах защо всички се тъпчеха и веселяха така на пира. Чакаше ни нещо, нещо от което можеше и да не се върнем живи.
Пристигнахме си в къщи. Внезапно ние петимата (тези, които бяхме организирали купона) тръгнахме като по сигнал към една от вътрешните зали. Беше тихо, само свещниците по стените разсейваха тишината. Някакъв неусетен вятър поклащаше драпериите по стените.
В стаята влезе някакъв монголец. Някакъв глас каза:”Непробиваем щит”. В ръката ми се появи доста голям щит, кръгъл, дървен, но като че направен от едни цяло дърво. Монголецът започна да ме налага с една сабя по щита, за да покаже, че е непробиваем. Съмняваше ме нещо, но предполагах, че е магически. Това не беше оръжие за мен. Подадох го на единия от приятелите.
“Лък” – каза внезапно появил се друг човек, с вид на черкезки бандит. Подаде ми масивен лък без тетива. Странно. Човекът каза, че този лък имал 6 вълшебни стрели, но не даде нито една. Подадох и лъка на един от приятелите си.
В залата влезе дребна девойка, вероятно китайка, на бял кон. В ръцете си държеше пушка от първите, с които са воювали страните и спокойно можеше да се ползва като гега. За мое учудване тя наистина я развъртя като тояга. Засмях се с глас и започнах да подсказвам иронично “Да знаеш, че може и да стреля”. На седлото на коня бяха закачени и 6те стрели за лъка.
Раздадох оръжията. Раздадох и други оръжия. Аз взех една пушка с дължина около 50 см. с два големи рубина на краищата и много изкусна дърворезба.
Тръгнахме.
Озовахме се на една поляна близо до къщата. Бяха ни дали и няколко неща от хляб. Хапвахме и си говорехме. В един момент видяхме, че в края на гората са застанали няколко селяни с дълги тояги. Трудно се виждаха в мрака, но ги забелязахме. Тръгнахме към тях. Това беше и мисията, която трябваше да изпълним. Щом ги наближихме, те метнаха по едно черно наметало с качулка и изчезнаха от погледите ни. Там където бяха застанали преди това имаше и по едно за нас.
Продължихме на бегом по пътека в гората. Виждахме водачите си само от време на време като сенки пред нас. Излязохме на някакъв гол склон. Луната светеше доста силно. Тичахме много приведени по пътеката. Изведнъж видяхме пред нас няколко бараки пръснати покрай пътеката. Първият в колоната каза нещо и ние се пръснахме в ляво и в дясно от пътеката – в тревата. Започнахме да доближаваме сградите. Извадих тояжката.
Започна се.
