(20) - 28.11.2003 - УМРЯЛ

28.11.2003

Умирах. Умирах бавно и сигурно. Нямаше ми нищо иначе, просто си умирах. В един момент напуснах тялото си. Просто нещо ме издуха навън от него и като че нямах желание да се връщам обратно.

Прелетях до съседната къща и влязох вътре. В стаята бяха баща ми, брат ми и баба ми, и всеки се занимаваше с нещо.

Баба ми плетеше тихо, седнала на леглото. Застанах пред нея, много близо и я наблюдавах. От време на време тя се пресягаше да развие кълбото и аз отскачах назад за да не съм и на пътя. Не че имаше значение, защото нито ме виждаше, нито ме усещаше. В някои моменти, не успявах да отскоча назад достатъчно бързо, и ръката и минаваше през мен. Струваше ми се, че с крайчето на съзнанието си може би усещаше, че има нещо там, защото спираше за момент, замисляше се и след това продължаваше да си плете.

Спрях се пред брат ми. Той гледаше телевизия. Минавах му отпред, отзад, оглеждах го. Никакъв знак, че ме е усетил. Беше ми интересно, но в същия момент ми ставаше някак си криво, че всеки си прави нещо и с мен и без мен света е абсолютно един и същ за всички.

Последно застанах до баща ми. Той решаваше кръстословица и отново никакъв признак че ме усеща.

Вече ми ставаше много криво и тъжно... Не можех да преценя дали е по-добре да си жив или умрял, но факта, че на околните им е все едно беше много подтискащ. Някаква мъка напираше в мен и в един момент вече не можех да остана в стаята. Трябваше да изляза навън. След като на останалите им е все едно, защо не можеше и на мен да ми е. След като на другите не им правеше впечатление тук ли съм или ме няма, защо на мен ми беше толкова криво, че се разделям с тях.

Понесох се бързо навън, и докато минавах през преходната стая, която извеждаше навън, видях на пътя си дядо ми. Той стоеше пред едно голямо огледало на стената и си говореше под носа. Погледнах се в огледалото – няма отражение. Какво ли очаквах – нали бях умрял вече.

Дядо ми гледаше в огледалото и си говореше: “Неук живях, неук ... на света има толкова повече неща от колкото съм и предполагал ... само ако знаех ... “. Почти не се чуваше какво си говори под носа, но беше ясно че си правеше самокритика.

Аз стоях до него и го гледах – така както заставах и при другите. В един момент той спря и ме погледна. “Какво ти е?” попита ме. В този момент вече не можах да се сдържа. Ревнах с глас:”Умрял съм, дядо, умрял съм – това ми е ... умрял съм а никой не забелязва, това е.”

Той не каза нищо. Погледна в огледалото и видя, че нямам отражение. След това само протегна ръце и ме прегърна, а аз му подсмърчах на рамото. В един момент се стреснах ... той не минаваше през мен, той ме виждаше ... вдигнах поглед и потърсих отражението му в огледалото...

Той също нямаше отражение...

(19) - 21.11.2003 - ПОЛИТИК

21.11.2003

Бях в малко италианско градче.
Влязох в едно малко хотелче, с просторно кафе на първия си етаж. Още с първите стъпки започнаха да ме заливат спомени, болезнени спомени. Спомних си всяка порцеланова чаша по рафтовете, спомних си цвета на стените, спомних си стаите и хората. Спомних си и барманката, да барманката беше СЪЩАТА. Спомените се изсипваха в мен, бучаха, опитваха се да ме съборят. Все по-голяма тъга ме заливаше.

В този момент видях млада жена, която седеше на една от външните маси. Не я познавах, но нещо много силно ме свързваше с нея. Нещо, което напираше през хилядите спомени, но което така и не успявах да уловя.

Излязох при жената и я попитах.
“Познаваш ли това място”.
Не я познавах, но я чувствах като най-близкия човек на света.
“Не, за първи път съм тук” каза тя.
Хванах я за ръка и и помогнах да се изправи. Почти я завлякох вътре при бара и отново я попитах: ”Познаваш ли това място?”
“Не” отговори тя.
Не можех да издържам вече това чувство че съм забравил най-важното нещо в живота си. Потока спомени продължаваше да се излива в мен, но като че липсваше най-важния спомен.

Излязохме отново навън пред кафето. Оглеждах се във всички посоки и се опитвах да си спомня.

Дамата ме гледаше малко притеснено, явно не изглеждах съвсем с всичкия си. Обърнах се, погледнах през огромните прозорци на вътре към бара и започнах да махам на барманката да дойде.

След секунда тя дойде при нас и ме погледна приятелски.
“Аз те познавам. Ти познаваш ли ме?” почти изкрещях
“Познавам те” кратко отговори тя. “Познавам теб, познавам и нея” и посочи жената до мен.”Познавам също и нея” и посочи още една млада жена, която седеше вътре до прозореца. “Разбира се тогава времената бяха различни, вие бяхте различни, но ви познавам.”

В изблик на необяснима емоция се втурнах към барманката и я прегърнах силно. Почти се разтреперих. Размахах се и към другата жена до прозореца да дойде при нас.
Вече бях на ръба да си спомня всичко. Както тя вървеше, нов спомен блесна в ума ми. Това беше “ясновидката”.

Жената се приближи до нас и аз я попитах. “Какво ще ми кажеш сега, последния път като се видяхме нищо хубаво не ми донесе ти”. Нямах представа за какво говоря, но знаех че казвам истината. Тя се усмихна и каза:”Хубави неща те чакат сега, само хубави неща има на последния етаж”.

Това беше последната капка. Всичко блесна пред мен, сякаш се беше случило вчера.
Забелязах, че в същата тази секунда всичко беше просветнало и на жената, която заговорих първа. Започнахме да се оглеждаме заедно, в синхрон и виждахме мястото с нов поглед. Едно, след друго, погледите ни попадаха на неща, които отключваха тайните към цял един минал живот.

...парче стар плакат “Все още има допирни точки между политиците и народа” На този плакат бях аз и жена ми (жената, което заговорих първа в кафето), бяхме снимани, как аз вземам монета от земята а тя стои до мен.

...голямо табло, което казваше: “ Никога няма да ви забравим” и на него бяха закачени хиляди изрезки от вестници и снимки “...неочакван обрат...”, “...да спестим...”, “...светът е потресен от това убийство...”, “...трагедията...младо семейство...” и много други.

Спомени, спомени спомени. Но вече не бяха само мои спомени. Жената до мен си спомняше всичко това. Чувствах я все по близка, все по обичана, докато накрая не издържах и се хвърлих на врата и в сълзи. Тя явно преживяваше същото, защото имаше сълзи и в нейните очи. Стояхме прегърнати сякаш векове. След това бавно седнахме на масата и просто се наслаждавахме на спокойствието и на тишината. Наслаждавахме се един на друг. Сякаш бяха минали хилядолетия от както се видяхме за последен път.

Вече всичко беше подредено в главата ми. Всеки факт си беше на мястото и това, което се беше случило много отдавна вече не беше само една каша от спомени.

Всичко започна така:

Преди много много време, или може би не чак толкова много, все пак барманката беше същата. Тогава.. преди време, в предишния ми живот, влязох с жена си в същия хотел, със същото кафе. Не си спомням какво имаше преди това, но този хотел ни стана щаб квартира. Аз бях политик и бяхме в разгара на предизборна кампания за... нещо си. Тя беше от моя екип, заедно с “ясновидката”. На последния етаж беше офисът ни и от там ръководехме кампанията си.

Може би щях да спечеля изборите (за каквото и да бяха те). Хората ме приемаха добре, символизирах нещо, което те ценяха и в края на краищата не обещавах нищо с изключение на честно отношение и открита политика.

Животът беше прекрасен, бях на гребена на вълната, запознах се със жена си, оженихме се. Всичко беше прекрасно.

До един момент.

Влязохме във кафето на хотела. Беше зима. Бяхме аз, жена ми и “ясновидката”, която тогава беше само секретарка. Нещо не беше наред, чувствах се преследван, уморен. Бях подозрителен и с нервен поглед следях всичко, което става около мен. Поръчахме, и седнахме на една от масите до прозореца, и в този миг настана суматохата. Всичко се размаза пред погледа ми. Скочихме и побегнахме, обърнахме няколко маси по пътя си. В Кафето нахлуха някакви хора и се втурнаха след нас.

Бягство, преследване, всичко се замъгли и потече като в сценарий на долнопробен екшън. Идеята беше проста. Някой, някъде беше решил да ме убие, защото ако спечелех изборите, това щеше да съсипе бизнеса на голяма част от престъпниците в тоя град.

Озовахме се в планината, както казах зима студ и сняг. Бяхме аз, жена ми, детето ни (малко момиченце на около 3 години) и шефа на охраната ни. Гонеха ни, търсеха ни, преследваха ни. Явно всичко беше станало само в една нощ, не си спомням, но бяхме сами, нямаше полиция. Само планината, снега и студа, ние и тези, които ни търсеха.

Бяхме се подслонили в някаква падина, бяхме изкопали дупка в снега и бяхме се скрили в нея, покрити с одеяло за да се топлим от дъха си. Детето ни беше между нас. Тогава ни откриха.

Отново хаос, бягство, викове и изстрели. Трябваше да се разделим. Жена ми с детето тръгна в една посока, аз се опитах да завлека преследвачите с мен в друга..

Не успях. Застреляха ме малко преди да вляза в града.

Не помня какво стана след това, но ето ме отново ходя по тази земя, виждам същите места. Трябва да е прераждане. Не ме интересуваше какво е. През целия си този живот носех сянката от миналия. Нещо ужасяващо, което не можех да си спомня. Сега вече нямаше значение. Срещнах пак жена си.

Изглеждаше съвсем различно, но спомените бяха общи, чувството беше съвсем същото.

Седяхме и се наслаждавахме на спокойствието. Спокойствие, което заслужавахме и четяхме какво пишеше на голямото табло. Четяхме историята на предишните си животи. Чувството беше особено да гледаш как хората минават, четат таблото, спомнят си какво се случи тогава и въздишат и бършат сълзи... и не обръщат внимание на двойката която седи срещу таблото и която живее живота си отново.

Няма място за сълзи.

Една дупка остана в спомените ми.. какво стана с детето ми? Дупка, която може би беше по-добре да си остане така.