(20) - 28.11.2003 - УМРЯЛ

28.11.2003

Умирах. Умирах бавно и сигурно. Нямаше ми нищо иначе, просто си умирах. В един момент напуснах тялото си. Просто нещо ме издуха навън от него и като че нямах желание да се връщам обратно.

Прелетях до съседната къща и влязох вътре. В стаята бяха баща ми, брат ми и баба ми, и всеки се занимаваше с нещо.

Баба ми плетеше тихо, седнала на леглото. Застанах пред нея, много близо и я наблюдавах. От време на време тя се пресягаше да развие кълбото и аз отскачах назад за да не съм и на пътя. Не че имаше значение, защото нито ме виждаше, нито ме усещаше. В някои моменти, не успявах да отскоча назад достатъчно бързо, и ръката и минаваше през мен. Струваше ми се, че с крайчето на съзнанието си може би усещаше, че има нещо там, защото спираше за момент, замисляше се и след това продължаваше да си плете.

Спрях се пред брат ми. Той гледаше телевизия. Минавах му отпред, отзад, оглеждах го. Никакъв знак, че ме е усетил. Беше ми интересно, но в същия момент ми ставаше някак си криво, че всеки си прави нещо и с мен и без мен света е абсолютно един и същ за всички.

Последно застанах до баща ми. Той решаваше кръстословица и отново никакъв признак че ме усеща.

Вече ми ставаше много криво и тъжно... Не можех да преценя дали е по-добре да си жив или умрял, но факта, че на околните им е все едно беше много подтискащ. Някаква мъка напираше в мен и в един момент вече не можех да остана в стаята. Трябваше да изляза навън. След като на останалите им е все едно, защо не можеше и на мен да ми е. След като на другите не им правеше впечатление тук ли съм или ме няма, защо на мен ми беше толкова криво, че се разделям с тях.

Понесох се бързо навън, и докато минавах през преходната стая, която извеждаше навън, видях на пътя си дядо ми. Той стоеше пред едно голямо огледало на стената и си говореше под носа. Погледнах се в огледалото – няма отражение. Какво ли очаквах – нали бях умрял вече.

Дядо ми гледаше в огледалото и си говореше: “Неук живях, неук ... на света има толкова повече неща от колкото съм и предполагал ... само ако знаех ... “. Почти не се чуваше какво си говори под носа, но беше ясно че си правеше самокритика.

Аз стоях до него и го гледах – така както заставах и при другите. В един момент той спря и ме погледна. “Какво ти е?” попита ме. В този момент вече не можах да се сдържа. Ревнах с глас:”Умрял съм, дядо, умрял съм – това ми е ... умрял съм а никой не забелязва, това е.”

Той не каза нищо. Погледна в огледалото и видя, че нямам отражение. След това само протегна ръце и ме прегърна, а аз му подсмърчах на рамото. В един момент се стреснах ... той не минаваше през мен, той ме виждаше ... вдигнах поглед и потърсих отражението му в огледалото...

Той също нямаше отражение...