15.05.2004
Бяхме с брат ми някъде в планината, в нещо като овчарник, до който имаше овощна градина.
Имаше страшна буря. Светкавици падаха на всякъде около нас и по някога се задържаха по пет шест секунди като гигантски електрически дъги между земята и небето. Гръмотевиците бяха оглушителни. От време на време виждахме как светкавиците пътуват от много далеч из облаците и всички се събират в тази посока, само и само да ударят около нас. Беше прекрасно.
След около десетина минути, бурята отмина на запад. Чак сега успяхме да се съвземем от гледката и хукнахме да вземем фотоапарати за да направим снимки.
Небето беше кърваво червено на места, а на други мастилено синьо. Затичахме се след бурята и стигнахме до единия край на овчарника, който свършваше на върха на един малък хълм. Това, което видяхме беше изключително, но някак си не на място.
Пред нас се показа път, който минаваше в подножието от другата страна на хълма. Отвъд пътя имаше пръснати селски къщи, вятърна мелница, овощни градини, лозя. Имаше нещо неестествено в цялата гледка, защото беше привечер, небето на хоризонта беше кърваво червено, а от нашата страна мастилено синьо. Далече напред някъде все още проблясваха светкавици, макар че вече не се чуваха гръмотевиците. През Zoom-а на фотоапарата можех да видя хора, които ходеха между из овощните градини. По пътя под мен вървеше армия. Отиваше някъде на изток.
Слязох от хълма сам. Стигнах до пътя и забелязах, че в същност има кръстопът, който се води към овощните градини на едната страна и към някаква тъмна долина на другата. На кръстопътя имаше каменна чешма. Качих се на чешмата за да огледам по-добре къде се намирам. Армията продължаваше да се точи в дебела колона на изток. В този момент усетих, че нещо не е наред. Армията беше средновековна, със странни дълги мечове преметнати на гърба, с островърхи шлемове. Къщите в далечината бяха каменни със сламени покриви. Хората из овощните градини носеха странни селски дрехи. Където и да се намирах, имаше живот в това място, във въздуха, във небето – всичко изглеждаше красиво, чувствах се като у дома си. Сумракът, цветовете на небето, армията потъваща в мрака, овощните градини, точно като у дома.
В този момент от към тъмната долина се появи група хора. Помислих си, “А ето ги и лошите”. Няма начин такова хубаво място да мине без някой дето да се опитва да развали преживяването. Те приближиха към мен и забелязах, че в същност се движеха някак механично, почти като зомбита. Един от тях измуча нещо към мен. Нямах представа какво казва, но реших че ако измуча същото нещо обратно, може да мине номера.
Не мина.
Нахвърлиха се срещу мен. Какво искаха не зная, но и не чаках много да видя. Премачках няколкото, които ми бяха на пътя и се втурнах в тъмната долина.
Там имаше село. Беше тъмно като в рог и всички спяха. Къщите бяха високи, каменни, уличките много тесни и калдаръмени. Спуснах се по една от тях и стигнах до малък площад, осветен с факли накачени по стените на къщите. Чувствах се вече съвсем като у дома си, сякаш не бях се пренесъл от 21 век преди минути. Седнах на едно стъпало пред една къща и заразглеждах наоколо.
В този момент чух стъпки зад мен и видях по уличката да слизат двама мъже на моята възраст. Слязоха и седнаха до мен на стъпалото. Никой нищо не каза, но усещането беше, че се събираме след дълги години отново. Единият от мъжете беше нисък, подобен на джудже, а другия строен и висок. Аз бях среден на ръст и набит. От сенките на една къща се появи жена в черни кожени дрехи. С това групата беше вече пълна.
Знаех, че от тук нататък ще сме заедно, както и че отиваме на определено място, но нямах представа какво е то. Стройния мъж извади няколко малки кесии, аз извадих един чувал, а джуджето носеше (както чак сега забелязах) наръч слама. Сложихме кесиите в сламата, и натъпкахме сламата в чувала. Нямах представа какво има в тези кесии, но знаех, че е важно. Искахме да превържем чувала на няколко места, за да стане по-скоро нещо като салам дето да се носи на гърба. Май се пресилих с връзването, защото една от кесиите се скъса, и от чувала започнаха да пълзят големи черни мравки. Поспорихме кой виновен, след което жената каза че ще отиде да вземе още, защото се продавали в някакъв магазин наблизо.
За гледах я как се отдалечава, кожени дрехи, черни като нощта, тънък и дълъг меч преметнат през рамо, кинжал в колана, меки кожени ботуши, дълга черна коса, събрана на плитка. Какво знаех за тази жена. Какво бе привличаше в нея. Знаех всичко, но не можех да си спомня. Чувствах се уютно, както казват хората, "като в доброто старо време". Джуджето ме сръга в ребрата да не се зазяпвам.
Бяхме с брат ми някъде в планината, в нещо като овчарник, до който имаше овощна градина.
Имаше страшна буря. Светкавици падаха на всякъде около нас и по някога се задържаха по пет шест секунди като гигантски електрически дъги между земята и небето. Гръмотевиците бяха оглушителни. От време на време виждахме как светкавиците пътуват от много далеч из облаците и всички се събират в тази посока, само и само да ударят около нас. Беше прекрасно.
След около десетина минути, бурята отмина на запад. Чак сега успяхме да се съвземем от гледката и хукнахме да вземем фотоапарати за да направим снимки.
Небето беше кърваво червено на места, а на други мастилено синьо. Затичахме се след бурята и стигнахме до единия край на овчарника, който свършваше на върха на един малък хълм. Това, което видяхме беше изключително, но някак си не на място.
Пред нас се показа път, който минаваше в подножието от другата страна на хълма. Отвъд пътя имаше пръснати селски къщи, вятърна мелница, овощни градини, лозя. Имаше нещо неестествено в цялата гледка, защото беше привечер, небето на хоризонта беше кърваво червено, а от нашата страна мастилено синьо. Далече напред някъде все още проблясваха светкавици, макар че вече не се чуваха гръмотевиците. През Zoom-а на фотоапарата можех да видя хора, които ходеха между из овощните градини. По пътя под мен вървеше армия. Отиваше някъде на изток.
Слязох от хълма сам. Стигнах до пътя и забелязах, че в същност има кръстопът, който се води към овощните градини на едната страна и към някаква тъмна долина на другата. На кръстопътя имаше каменна чешма. Качих се на чешмата за да огледам по-добре къде се намирам. Армията продължаваше да се точи в дебела колона на изток. В този момент усетих, че нещо не е наред. Армията беше средновековна, със странни дълги мечове преметнати на гърба, с островърхи шлемове. Къщите в далечината бяха каменни със сламени покриви. Хората из овощните градини носеха странни селски дрехи. Където и да се намирах, имаше живот в това място, във въздуха, във небето – всичко изглеждаше красиво, чувствах се като у дома си. Сумракът, цветовете на небето, армията потъваща в мрака, овощните градини, точно като у дома.
В този момент от към тъмната долина се появи група хора. Помислих си, “А ето ги и лошите”. Няма начин такова хубаво място да мине без някой дето да се опитва да развали преживяването. Те приближиха към мен и забелязах, че в същност се движеха някак механично, почти като зомбита. Един от тях измуча нещо към мен. Нямах представа какво казва, но реших че ако измуча същото нещо обратно, може да мине номера.
Не мина.
Нахвърлиха се срещу мен. Какво искаха не зная, но и не чаках много да видя. Премачках няколкото, които ми бяха на пътя и се втурнах в тъмната долина.
Там имаше село. Беше тъмно като в рог и всички спяха. Къщите бяха високи, каменни, уличките много тесни и калдаръмени. Спуснах се по една от тях и стигнах до малък площад, осветен с факли накачени по стените на къщите. Чувствах се вече съвсем като у дома си, сякаш не бях се пренесъл от 21 век преди минути. Седнах на едно стъпало пред една къща и заразглеждах наоколо.
В този момент чух стъпки зад мен и видях по уличката да слизат двама мъже на моята възраст. Слязоха и седнаха до мен на стъпалото. Никой нищо не каза, но усещането беше, че се събираме след дълги години отново. Единият от мъжете беше нисък, подобен на джудже, а другия строен и висок. Аз бях среден на ръст и набит. От сенките на една къща се появи жена в черни кожени дрехи. С това групата беше вече пълна.
Знаех, че от тук нататък ще сме заедно, както и че отиваме на определено място, но нямах представа какво е то. Стройния мъж извади няколко малки кесии, аз извадих един чувал, а джуджето носеше (както чак сега забелязах) наръч слама. Сложихме кесиите в сламата, и натъпкахме сламата в чувала. Нямах представа какво има в тези кесии, но знаех, че е важно. Искахме да превържем чувала на няколко места, за да стане по-скоро нещо като салам дето да се носи на гърба. Май се пресилих с връзването, защото една от кесиите се скъса, и от чувала започнаха да пълзят големи черни мравки. Поспорихме кой виновен, след което жената каза че ще отиде да вземе още, защото се продавали в някакъв магазин наблизо.
За гледах я как се отдалечава, кожени дрехи, черни като нощта, тънък и дълъг меч преметнат през рамо, кинжал в колана, меки кожени ботуши, дълга черна коса, събрана на плитка. Какво знаех за тази жена. Какво бе привличаше в нея. Знаех всичко, но не можех да си спомня. Чувствах се уютно, както казват хората, "като в доброто старо време". Джуджето ме сръга в ребрата да не се зазяпвам.
Няма коментари:
Публикуване на коментар