29.05.2003
Седях в хеликоптера и чаках Дона да се върне. До мен седеше втория му телохранител. Двигателите работеха на пълна мощност и двамата пилоти само чакаха сигнал за излитане.
Бяхме на хеликоптерна площадка, на покрива на висока сграда. От мястото си виждах как Донът беше застанал на ръба на сградата и гледаше надолу мълчаливо. След около минута въздъхна тежко, обърна се и тръгна бавно към хеликоптера. По средата на пътя спря, наведе се и вдигна от земята огромния си пистолет и патрондаш, в който имаше поне 200 патрона.
В този момент всичко беше ясно. Войната не свършваше, напротив, тепърва започваше с нова сила. Но защо това, като че не изненада никого.
Бях преживял много неща в този живот. Помнех неща станали преди хиляди години, сякаш се случваха днес. И в момента наблюдавах, това, на което вероятно казваха повтаряне на историята. Но историята никога не се повтаряше. Хората разбира се действаха често по подобен начин, но това беше само защото парите, славата и властта все още бяха основни цели сега, както и преди хиляди години. Самата история обаче винаги развиваше събитията по различен начин.
Гледах как Донът се приближаваше към мен с бавни крачки, изморен, но решителен. Огромния пистолет в ръката му и патрондаша през рамо го караха да изглежда като стара оръдейна кула, носеща следите на хиляди битки, но и очакваща спокойно още толкова.
В този момент през съзнанието ми мина сходна картина, от събитие случило се много много отдавна.
Стоях в тронната зала на Хана – до вратата. В краката ми лежаха труповете на стражите, които бях убил докато си пробивахме път навътре към трона. И тогава бях телохранител на стария хан. Когато той отстъпи трона на най-големия си син, аз отказах да служа на сина и се оттеглих с бащата. Скоро след това обаче се оказа, че с начина си на живот и управление, младия хан само всява разкол сред водачите на орди. Не послуша и съветите на баща си. Тогава един ден, аз и стария хан влязохме в палата. Не зная защо само двамата. Знаех разбира се, че ще се справим, но все пак някак си от страни изглеждаше странно.
В този момент се запечата в главата ми картината как стария хан върви към мен с отпуснат меч, трупът на единствения му син лежи на пода зад него. В гробната тишина на залата се чуваха единствено неговите тежки стъпки и, между тях как тихо капе кръвта от мечовете ни. Капеше в абсолютен синхрон, така, както биеха сърцата.
По същия начин, сега, когато донът ме погледна, усетих, както преди хиляди години, как връзката между нас се засилва и стяга като възел, защото тежки времена идваха.
Донът беше предал управлението на единствения си син и се бяхме оттеглили в едно от именията му. Младият дон обаче имаше собствени идеи за бъдещето на семейството, които, ако се съдеше по лицето на баща му, в скоро време щяха да бъдат или променени или унищожени.
Не знам кой съм аз. Но знам защо бях с Дона, както и с всичките преди него. Аз бях с хора, които излъчваха силен морал, следваха своя код на честта и умираха с него. Така следвах един или друг вече хиляди години. Почти не говорех с хората, нямаше и за какво. Единственото, което ми трябваше беше това усещане за морал, чест достойнство, което се излъчваше от Дона. Знаех, че и той ще умре един ден от същите правила, по които живееше. И тогава аз щях да намеря някой достоен и млад мъж и да го следвам и пазя през целия му живот, за да изпълни той мисията си.
Така беше и така ще бъде. Докато един ден аз умра и тогава друг ще бъде изпратен на мое място.
Седях в хеликоптера и чаках Дона да се върне. До мен седеше втория му телохранител. Двигателите работеха на пълна мощност и двамата пилоти само чакаха сигнал за излитане.
Бяхме на хеликоптерна площадка, на покрива на висока сграда. От мястото си виждах как Донът беше застанал на ръба на сградата и гледаше надолу мълчаливо. След около минута въздъхна тежко, обърна се и тръгна бавно към хеликоптера. По средата на пътя спря, наведе се и вдигна от земята огромния си пистолет и патрондаш, в който имаше поне 200 патрона.
В този момент всичко беше ясно. Войната не свършваше, напротив, тепърва започваше с нова сила. Но защо това, като че не изненада никого.
Бях преживял много неща в този живот. Помнех неща станали преди хиляди години, сякаш се случваха днес. И в момента наблюдавах, това, на което вероятно казваха повтаряне на историята. Но историята никога не се повтаряше. Хората разбира се действаха често по подобен начин, но това беше само защото парите, славата и властта все още бяха основни цели сега, както и преди хиляди години. Самата история обаче винаги развиваше събитията по различен начин.
Гледах как Донът се приближаваше към мен с бавни крачки, изморен, но решителен. Огромния пистолет в ръката му и патрондаша през рамо го караха да изглежда като стара оръдейна кула, носеща следите на хиляди битки, но и очакваща спокойно още толкова.
В този момент през съзнанието ми мина сходна картина, от събитие случило се много много отдавна.
Стоях в тронната зала на Хана – до вратата. В краката ми лежаха труповете на стражите, които бях убил докато си пробивахме път навътре към трона. И тогава бях телохранител на стария хан. Когато той отстъпи трона на най-големия си син, аз отказах да служа на сина и се оттеглих с бащата. Скоро след това обаче се оказа, че с начина си на живот и управление, младия хан само всява разкол сред водачите на орди. Не послуша и съветите на баща си. Тогава един ден, аз и стария хан влязохме в палата. Не зная защо само двамата. Знаех разбира се, че ще се справим, но все пак някак си от страни изглеждаше странно.
В този момент се запечата в главата ми картината как стария хан върви към мен с отпуснат меч, трупът на единствения му син лежи на пода зад него. В гробната тишина на залата се чуваха единствено неговите тежки стъпки и, между тях как тихо капе кръвта от мечовете ни. Капеше в абсолютен синхрон, така, както биеха сърцата.
По същия начин, сега, когато донът ме погледна, усетих, както преди хиляди години, как връзката между нас се засилва и стяга като възел, защото тежки времена идваха.
Донът беше предал управлението на единствения си син и се бяхме оттеглили в едно от именията му. Младият дон обаче имаше собствени идеи за бъдещето на семейството, които, ако се съдеше по лицето на баща му, в скоро време щяха да бъдат или променени или унищожени.
Не знам кой съм аз. Но знам защо бях с Дона, както и с всичките преди него. Аз бях с хора, които излъчваха силен морал, следваха своя код на честта и умираха с него. Така следвах един или друг вече хиляди години. Почти не говорех с хората, нямаше и за какво. Единственото, което ми трябваше беше това усещане за морал, чест достойнство, което се излъчваше от Дона. Знаех, че и той ще умре един ден от същите правила, по които живееше. И тогава аз щях да намеря някой достоен и млад мъж и да го следвам и пазя през целия му живот, за да изпълни той мисията си.
Така беше и така ще бъде. Докато един ден аз умра и тогава друг ще бъде изпратен на мое място.
Няма коментари:
Публикуване на коментар