(17) - 18.10.2003 - 300 000 ОЛТАРА

18.10.2003

Пътувах с приятелката си, и отивахме на гости на наши познати. Возехме се в малък микробус претъпкан с хора, който кривеше по малките улички на един пазар. Странни бяха тези улички, и още по-странен пазара. Гледах и знаех всеки човек какъв е и що е. Знаех кой християнин, кой мюсюлманин. Знаех на кой какви щяха да бъдат следващите му думи и кой какво си мисли. Разговарях с хората в микробуса, които пътуваха всеки ден по този маршрут и те разказваха интересни истории за това кого са срещали по пътя си и какво са видели.

Изведнъж се оказахме (аз и приятелката) извън града, в едно поле със висока, зелена трева. Сякаш знаехме пътя, отивахме на гости. Вървяхме през ливадите и тревата, докато далеч пред нас не видяхме млада жена с дете в ръцете. Бяха много много далече, почти не се виждаха, но знаех, че детето още не може да ходи а само пълзи още. В този момент и в моите ръце се появи дете на същата възраст. Някак си знаех, че ако го пусна в тревата, и жената пусне нейното, те ще пълзят докато се срещнат. Така и направих, така направи и тя.

Запълзяха децата хаотично из ливадите, и ние вървяхме след тях и все повече се приближаваха едно към друго. В един момент се видяха, изправиха се и с несигурни бебешки крачки се запътиха едно към друго. Срещнаха се, прегърнаха се и започнаха да си говорят на техния бебешки език. Оставихме ги там в ливадата, и тримата с жената тръгнахме на някъде. Жената се оказа.... Елла.

Пристигнахме в къщата и – аз, приятелката ми и Елла. Моментално нещо ме привлече към една от стаите. Имаше нещо в нея, имаше някой в нея. Усещах го как се движи из стаята въпреки че не се виждаше. Знаех във всеки един момент къде е.
Посочих към него и казах на приятелката ми. “Виждаш ли го?”. “Не” – каза тя. Сега “ще ти покажа” – отвърнах. Елла имаше куче, не много голямо, слабо, кафяво с клепнали уши. Повиках го от другата стая, хванах го в ръце и му казах – “Търси” – “знаеш какво”, и го пуснах в стаята. То направи един кръг в стаята и се спря сякаш опряло нос в невидима колона. Казах на приятелката си: “Ето виждаш ли – това е той” Той се помести и кучето отново отиде до него и опря нос. Не го виждах, никой не го виждаше, но той беше там, той винаги беше там. Просто се усещаше.

Трябваше да оставим Ела, не бяхме стигнали там където отивахме.

Хората при които отивахме бяха възрастен мъж на около 50-55 и дъщеря му – около 18-22 годишна.

Озовахме се в къщата им – голяма, просторна, с огромна библиотека. Заровихме се с приятелката ми в библиотеката. Искахме да намерим една специална книга, която да вземем с нас, но колкото и да търсехме не можехме да я намерим.

Мъжът и дъщеря му ни поканиха на една маса. Масата беше от кристал и стъкло, много красива и нежна. Около нея имаше фотьойли от мека кожа. На масата имаше странен бокал от огромно златно листо, като от водна лилия, навито на фуния. Във фунията имаше червена теченост, по-гъста от боза, но прозрачна и червена.

Мъжът хвана фунията и започна да разказва:

“Минахме през много места, и много народи, докато намерим “тази течност” (той и казваше името, но така и не ми остана в главата). От момента в който я намерихме, често пием от нея, даже може да се каже, че сме се пристрастили вече. Пристрастени сме към времето.”

Като каза това, отпи една глътка и разклати фунията. В този момент зазвуча някаква музика. Без музикални инструменти, беше хор от стотици хиляди гласове, които пееха нещо, което проникваше чак в душата. Беше нещо от типа на църковната музика, но на език напълно неразбираем за мен. Въпреки всичко не исках никога да спира.

Надигнах и аз златната фуния, отпих и подадох на приятелката ми.

В този момент усетих всякаш тежка мъгла се вдига пред мен.

Това, което не знаех а се досещах, започнах да знам със сигурност; това, което не разбирах съвсем, започнах да разбирам изоснови. Тези, които не познавах добре, започнах да познавам като братя. И така сякаш някой изсипваше знание в мен. Като огнен пръстен знанието се разпростираше около мен и знаех все повече и повече за неща все по-далеч и по-далеч от мен, докато в един момент знанието ми се разпростря отвъд земята.

Трепнах... имаше и други. Знанието обаче ги заобиколи и продължи да се разпростира. И така в един момент знанието стигна предела си. В този момент аз вече знаех вселената. Познавах я както човек познава къщата си, познавах всичко в нея до най-малкия детайл и подробност. Всичко и изключение на другите разумни.

В този момент осъзнах хармонията във света.

Но с последния си тласък, знанието все пак докосна другите, защото усещах какво чувстват те. А те чувстваха.... огромна ТЪГА. Те тъгуваха за нас хората.. Музиката ставаше все по силна и по-силна. Треперех като листо под силата и, но беше все така приятна и проникваща.

Обърнах се в мислите си към другите. Помислих си с нежност защо тъгувате за нас, нищо тъжно няма. Но се сетих, че знанието ми спря пътя си на развитие. Може би отвъд това има нещо, което носеше тази огромна тъга. Тъгата, която струеше от другите беше непоносимо силна, но се неутрализираше до огромна степен от Песента на невидимия хор, която беше пропита с любов, радост и нежност. Може би именно за това беше музиката за да ми помогне да усетя и все пак да оцелея от тази вълна на неописуема тъга.

В следващия момент реещото ми се съзнание се върна на земята, точно на време за да видя как дъщерята на мъжа отвори голяма двойна златна врата в единия край на залата, пристъпи отвъд нея (в някакъв друг свят) и затвори зад себе си. Музиката вече беше в пика си. Целия треперех, пропит от хилядите гласове. Беше прекрасно.

Мъжът рязко стана от масата, беше облечен в бяла дреха от древна Гърция или Рим – бяла туника преметната през рамо. С рязко движение той разкопча туниката и я хвърли на земята. Отдолу беше чисто гол. Започна да танцува на фона на божествената музика, като се приближаваше танцувайки към златната двойна врата.

Помислих си, интересно, значи господ има пишка... и дъщеря...

Той отвори двойната златна врата мина през нея и започна да я притваря зад себе си. В един момент спря. Стаята в която седяхме до сега изчезна и се озовахме в гора от вековни дървета. Само златната двойна врата стоеше срещу нас.

Той се обърна към нас и каза с гръмотевичен и почти нечовешки глас. “Триста хиляти мои олтара ще паднат в този час, заради това, което стана днес” След това затвори вратата зад себе си и изчезнаха.

Земята се разтресе, гората се разфуча. Ние стояхме хванати за ръце и не знаехме какво да направим.

Тогава, от там където стояхме, сякаш взрив удари гората и сякаш ние бяхме центъра на този взрив. Аз и тя. Дърветата започнаха да падат едно след друго, като пръстена на разрушението се разширяваше и ние бяхме в центъра му. Дърветата сякаш се изскубваха с корените си, трошаха се на парчета и падаха всичките с корените си към нас и с короните си в противоположната страна..

Сцената беше като от някой фантастичен филм, защото това, което се рисуваше много приличаше на слънце (ние) и слънчеви лъчи – падналите дървета. Музиката беше спряла отдавна, нечуван тътен и пукот се чуваше около нас и ред след ред дървета падаха на земата и се трошаха на трески. Не знаех че може да има такава сила, която да троши така дървета на хиляди години.

В един момент настана тишина. Триста хиляди дървета бяха паднали. Свърши се.

Погледнах приятелката си – тя беше не по-малко стресната от мен, но бяхме добре. Затичах се обратно към там, където трябваше да бъде масата на която пихме. Исках да намеря фунията с течността отново, защото нищо не беше останало от кръга на знанието ми. Отново си бях както преди да пия от фунията. Тичах из останките от дърветата и търсех фунията...напразно.

Хванахме се тогава за ръце с приятелката ми и тръгнахме.. вървяхме из падналата гора, след това изляазохме в огромно поле.. И тогава, започнаха да се появяват хората. В началото по един или двама, след това по повече. Колкото повече хора се появяваха, толкова повече природата отстъпваше място на цивилизацията.. а ние вървяхме ли вървяхме. Далеч пред нас се виждаше космополитен град.