(15) - 9.10.2003 - ВАНГА

09.10.2003

Сънувах Ванга.

Беше млада, зряща и изобщо не приличаше на живата баба Ванга. Беше около 45-50 годишна. Говореше плавно мелодично – не със диалекта на Ванга. Никой не би казал че е тя, но аз знаех.

И ми разказваше. И както разказваше се пренасяхме на местата където е ставало действието.

Разказа ми – била още дете (около 12-16 години по моя преценка както я видях), била в църква, била болна. Видях църквата и стая. В една от стаите на църквата нещо като голям метален леген на пода. Меден леген с диаметър около метър и половина, като тава. Отвън Мед, от вътре блести калайдисан и целия с картини и украси изчукани от външната страна. Хората ходят там да си топят краката за здраве или да се наплискат от водата в него. Тя като застанала до него и се появила жена. (както ванга разказваше, така аз виждах как е станало). Жената каза – “Тази вода е лекувала и преди – знам, ще лекува и в бъдеше. Каза на Ванга да влезе цялата да седне в легена. Легена беше дълбок, водата и стигаше го гърдите – както седеше със колене към гърдите в него. Хора влизаха в стаята, Ванга се притесняваше, но седеше в легена.

Разказа ми още там в църквата се запознала с младеж - войник от Бояна с който след това си пишели и си говорили по телефона. Станали много добри приятели. Тя усетила нещо лошо за него как се надига. Трябвало да му каже. Искала да му го каже, но нямало трябвало да е очи в очи, а били далече един от друг. Уговорила среща с него когато ванга отивала по работа към Софийската гара - той да я види там, на гарата и там да му каже... Не разбрах какво е станало Видях как човека си строши краката от бързане, за да слезе от Бояна. Ванга май изгубила куража да му каже. Или той не стигнал на време или тя нямала сили да му каже, но аз го видях как бърза и се засичат за минути преди да тръгне влака и. Мисля си, че тя не е имала силите да му каже. Нещо все по-гибелно се надигаше за него, усетих го.

В следващия момент бяхме с брат ми, с една от бабите ми и Ванга. Бяхме в стая някаква, която много приличаше на стая в манастир, от време оно. Бяхме се събрали да

На брат ми тя каза, “Момче, нали знаеш поговорката ден година храни” – точно така ще бъде при теб, ще станеш богат и известен. Разбрах го, че правилния път е хванал и много успехи го чакат.

Обърна се към мен и каза “Ти, ще опънеш петалата”. Разбрах го в преносния смисъл. “колкото си зле в момента, МНОГО по зле ще стане”. Аз отговорих “няма да е нещо ново, знаеш, каквото дойде – това ще се живее”. Не ми хареса каквото каза де, но хубаво че го каза, да се подготвя, че лошото на това да бъдеш зле е да се чувстваш зле, а върху това може да се поработи.

Исках да я питам един въпрос но все не успявах. И това беше “Правилната професия ли съм си избрал, това ли ми е пътя в живота?” все нямах възможност някак си обаче.

Накрая тя тръгна да излиза. В този момент бяхме в метро, което беше спряло на станция. Тя трябваше да слезе. Погледнах я в очите и исках да си задам въпроса, тя също ме погледна. Нито запитах, нито тя ми отговори. Гледахме се в очите само мълчаливо, но вече не беше усмихнатата Ванга, която ни говореше преди. Беше една Ванга с циментов поглед. Но искаше да ми каже нещо с този поглед. Гледахме се дълго и продължитело докато тя слезе. Не си свали погледа от мен дори след като метрото затвори врати и тръгна. Изгубих я като влязохме в тунела. Така и не посмях да попитам. Разбрах погледа и като “Не, но и да питаш не мога да ти кажа, не трябва да ти казвам” Погледът и беше направо стоманен от типа на учителка дето те е опънала на дъската, знае че не знаеш нищо, опитва се в погледа и да си да ти разкаже целия учебник, но не може да ти подскаже, и в същото време трябва да изглежда сурова и на ниво.

Мисля, че усетих какъв е пътя ми в погледа и, и мисля, че този в път центърът не е училище – работа – семейство – деца – внуци и т.н. И мисля, че това в момента е само убиване на времето докато дойде това за което съм на земята. Но може само така да ми се струва.