(16) - 16.10.2003 - ДОБРО И ЗЛО

16.10.2003

Нямаше как иначе да се нарече тази война. Най-близкото до ума ми беше “Войната между доброто и злото” и това беше защото войната беше между двете най-големи сили във вселената, които познавах. Войната не беше за контрол над земята или за нещо друго. Просто това беше кармата на тези две сили – това беше целта на съществуването им. Изникна ми аналогията със борбата между водата и сушата. Беше подобно – просто в един момент водата надделяваше, в друг сушата, но в същност, погледнато отстрани имаше прекрасен баланс.

За съжаление земята беше в тази гранична зона, където непрекъснато имаше приливи и отливи и където тази война изглеждаше като война между светлината и тъмнината, между живота и смъртта. Никой обаче не можеше да погледне голямата картина. Не че имаше и значение за отделния човек.

Не помнех миналото си. В първия си спомен бях дух, като дух на умрял човек, но нямах спомени от предишни животи. Имах наставник, или по-скоро нещо като учител. Заедно с него/нея (още не мога да определя пола точно) обикаляхе напред и назад във времето и наблюдавахме различни ключови моменти от войната между нас и тях. Приличаше на война между двама генерали, които се познават много добре и взаимно се уважават. Човек би казал, че в свободното си време ходят в един и същи бар.

Пренесохме се в дворец от времето на Хенри някой си или Анри ХХХ. Носехме се по коридорите, беше нощ. В един момент видяхме друг дух. Той обаче беше от “лошите”. Имах чувството, че се познават с наставника ми много добре. Даже се поздравиха учтиво, но в следващия момент се хванаха “гуша за гуша” както се казва и след кратка борба наставника ми успя да отвори няква дупка във въздуха и да набута другия дух в нея. Веднага след него проходът се затвори. За краткия момент в който беше отврен, видях там друг свят, целия в пламъци и горящи вулкани, мрачен и задимен. След това продължихме обиколката на палата.

По същия начин се движехме напред и назад във времето и просто обикаляхме къщи, дворци, фронтови линии.. За мен нямаше особна закономерност в пътя ни, но все пак моята цел беше друга. С нетърпение чаках да разбера каква.

Каква беше същността на войната – не знам. Въпреки, че виждах нещата от по-високо ниво, не можех да надхвърля себе си и преропределението си. Озовахме се на един огромен площад, ограден с масивни сгради и граничещ от едната си страна с голяма река. Бяхме в нашето време. Въпреки, че беше бял ден, наоколо не се виждаше един човек. Застанахме в средата на площада, като изглеждахме като мравки на фона на масивните сгради. В този момент около нас в кръг започнаха да се отварят портали – подобни на онзи в когото натъпкахме онзи в двореца. От тези портали излязоха 7-8 души и ни наобиколиха. Между тях имаше и мъже и жени.

Оказа се, че си се казвам Иван.. колко удобно. Поздравиха ме всичките по ред и започнаха да говорят с наставника ми. Забелязах, че един мъж и една жена са същите като мен.. в смисъл на същото ниво като мен и със подобни цели като моите (въпреки че още не знаех аз за какво съм). Заговорих се с тях. Знаех, усещах, че ще ме пуснат в света на хората и в един момент там ще срещна тези двамата и ще правим нещо заедно. За това се обърнах към тях. Посочих една от масивните сгради и казах.. Това е вечно. Посочих моста на реката, след това една кула в далечината и още една сграда и при всяко посочване повтарях – “това е вечно и това и това”. Разбрахме се. Каквото и да се променяше в света в който ще отидем, тези неща няма да се променят за времето на съществуването ни.. там ще можем да се намерим ако имаме нужда един от друг.

В този момент дочух разговора на другите (наставниците ни). Един от тях каза. “Защо пак Иван, знаеш че миналия Иван се провали, защо пак пускаш същия”. Говореха за мен като за модел камион.. който модел се е оказал не особено подходящ във войната.

Не се засягах, много добре знаех, че съм инструмент в ръцене на някого и въпреки това си бях отделна личност. Всеки беше инструмент в ръцете на някого. Хората бяха инструменти в ръцете на своите правителства, в ръцете на църквата, на роднините си и т.н. Те просто не го осъзнаваха и това им създаваше илюзията за свобода. Аз бях същия, с малката разлика, че осъзнавах че съм просто “камион” в ръцете на някого.

Разговорът между наставниците продължи. Моят каза: “Това не е същия Иван, този е по-добър. Знаеш, че основния ни проблем е че в момента в който ги пуснем на земята, губим директен контакт с тях. Сега няма да е така. Ще имаме много по-добър контакт с Иван.”

Значи бях нещо като пилотен проект. Я има контакт я няма. Трябва да има разбира се по всички сметки. Ако се окажа успешен, следващите хора на земята ще бъдат такива – с директен контакт... с директно дистанционно. Все пак, замисляйки се над идеята за свободата... аз исках да бъда част от тези, които бях, чувствах ги като семейство, чувствах, че това, което правя е единственото правилно и т.н. С други думи, дали генетика, дали проппаганда, но за мен това дистанционно не беше верига а по-скоро връзка със свободата.

Другите двама с които говорих бяха същите “модели” като мен.

Срещата приключи и.....ами събудих се.