(18) - 25.10.2003 - ПОСЛЕДНИ ДНИ

25.10.2003

Само няколко часа живот оставаха на човечеството. Не зная защо и от какво щеше да спре живота на земята, но знаех, че остават няколко часа само. В последните десетилетия, животът беше станал меко казано Ад. Кислородът в атмосферата не достигаше, трудно се дишаше, храната не достигаше, водата не достигаше, животът беше една безкрайна мизерия, която не се издържаше. Най-лошото беше, че нямаше надежда. Нищо не беше останало от гордата човешка цивилизация. Само останки. Човечеството беше хвърлено хилядолетия назад в развитието си. Каква беше тази катастрофа, която бе направила това – не знаех, не помнех.

Знаех само, че след няколко часа, земята вече няма да я има, думата човек няма да я има. Един човек само щеше да преживее това. Поне се надяваше да го преживее.

Брат ми подреждаше различни пакети в космическата совалка. Бързаше, нямаше много време. Знаех, че отива на Нептун.

Въпреки, че хората може да се каже, че владееха космоса, те все още живееха само на земята. Той щеше да бъде първия, който щеше да заживее на друга планета, но живот ли щеше да бъде това.

Разпитвах го дълго и всичко изглеждаше просто и лесно. Ще Кацне, и ще има няколко часа да разположи оборудването за произвеждане на кислород и вода. След това щеше да построи малката си база там и да се преработва някакви местни водорасли за храна.

Нептун изглеждаше почти като земята в мислите ми и в разказите му – суша, морета от някаква течност. Разбира се без растителност, без животни, просто камък със суша и вода.

За момент ми се прииска отчаяно да замина и аз. Страхът от престоящата смърт направо замъгли погледа ми. Да.. страх – това ме изяждаше толкова време. Знанието, че си обречен и че нищо не можеш да направиш по въпроса. Почти обезумях от страх Тази совалка в този момент изглеждаше като небесното спасение.

Брат ми разбира се беше повече от радостен да ме вземе със себе си.

В този момент обаче в ума ми се появи следната картина... Строя на брега на океан със странен цвят, под небе със още по неестествен цвят. Стъпвам по земя чужда и странна. Разхождам се по брега на океана, а в ръката ми парче храна, също толкова странно колкото всичко останало около мен. Да. Всичко това беше прекрасно, но ако имаше при кого след това да се върна и да споделя, да разкажа.

В този момент страхът изчезна. Не беше спасение това, а вечно заточение. Това, от което ме бе много повече страх е да се нарека единствения оцелял от цяла цивилизация, да знам, че никога повече няма да видя себеподобни, че думи като ласка, нежност, споделяне вече нямат съдържание.

Оставам на земята. Дори и няколко часа да оставаха само, по-добре да бъда със себеподобните си, от колкото цял живот в самота. Дори и сам в къщата си да остана, то пак духът на човечеството беше във всеки един предмет около мен.

Брат ми сякаш разбра какво мина през главата ми, защото хвърли последния пакет в совалката, тежко се обърна и без да каже дума влезе в кораба. Нямаше смисъл да правим тежката ситуация още по тежка. Аз също се обърнах и се запътих към къщата. Няколко часа или няколко века, какво значение имаше, стига да си сред свои. Зад мен чух как двигателите изреваха и след секунди отново настана тишина.