09.08.2003
Стаята беше силно осветена, стените бяха направени от странен златист материал. Беше просторна голяма стая на един от последните етажи на сградата. Панорамен прозорец който беше широко отворен заемаше почти цялата стена. В същност той беше без стъкла. Стаята беше огромна, зала, изцяло празна с изключение на оръдието, в средата, което беше насочено през прозореца някъде към звездите .
Чуваше се глъчка на хора. В задния си край стаята правеше чупка и преминаваше в коридор, който извеждаше към стълбището и асансьорите. От там се задаваше група около десетина човека с пушки, които говореха на висок глас и си даваха кураж един на друг.
Съсредоточено, аз започнах още по-бързо да зареждам и насочвам оръдието. Всичко това трябваше да се свърши. Сложих лентата със снарядите, донастроих прицела и в момента в който първия човек се появи в стаята, аз стрелях. Те отпътуваха.
В този момент се пренесох в самото начало на събитията.
Аз и тя пристигнахме в града, беше късна вечер. Аз бях треньор по бойни изкуства, тя беше учителка. Местехме се вече за не знам кой път, но това беше живота ни, трябваше да се примирим.
Аз бях обикновен човек, но тя не беше обикновена жена. Тя дойде с него. Не знам как да го нарека, никога не разбрах името му. Той си беше просто Той. Появиха се преди много много години в родния ми град, запознахме се и от тогава ги следвам. След това се влюбих в нея. И нейното име не знам, тя си беше просто Тя. И Тя се влюби в мен и така пътувахме заедно, обикаляхме земята, аз той и тя.
Той беше водещата фигура, той правеше чудесата. Тя беше просто моя жена.
Минаха години, много вода изтече, много неща станаха. Разбрах, че Той беше някакъв Месия. В същност може би не и месия. Трябваше да промени някои неща в ключови моменти от живота на хората, за да предотврати някои ужасни неща. Не знаех как точно го правеше, аз и тя просто го следвахме и му вярвахме, но той си спечели много врагове и трябваше и да го пазим. Скептичната натура на болшинството от хората правеше невъзможно обяснението че т правиш нещо сега, за да предотвратиш нещо, което знаеш че ще се случи в бъдеще.
И така се стигна до вечерта, в която пристигнахме в този град. Той ни заведе да се настаним се в мрачния апартамент, в който щяхме да живеем известно време. Разхвърляхме си багажа. Аз и тя имахме нужда от малко време насаме, но Той все не си тръгваше. Погледнах в очите и, беше уморена, беше притеснена, беше нервна дори почти на ръба на нервна криза, но се държеше. Почти през сълзи ме попита.. “И сега какво, пак от начало започваме така ли”. Мисля, че времето на земята беше направило от нея повече човек от колкото беше... в същност не знаех и от каква раса беше. Знаех само че идват от горе, от космоса, че тяхната раса е създала нас, хората.
Погледнах уредите за трениране на бойни изкуства, и струпаните на купчина ръкавици и други неща и и казах “Както и преди. Аз ще отворя школата утре, ти си почини сега.” Постепенно успях да я успокоя. Исках да остана насаме с нея, но Той чудно защо не си тръгваше – стоеше в другата стая и не излизаше още. Доста време мина, а апартаментът му беше срещу нашия.
В този момент вратата на апартамента се отвори. Зачудих се, бях сигурен, че я заключих като влязохме. Нямаше време да се чудя особено, защото видях хората, които най-малко исках да видя. Беше един от хората, които искаха да Го видят мъртъв и го преследваха из целия свят вече доста време. И неговото име не знаех, но да го наречем Детектива; поне приличаше много на такъв с дългия си шлифер и шапката.
Скочих и още преди да ни видят опънах около нас едно от малките чудеса, които Той беше донесъл със себе си. Тънко одеало, което правеше хората от вътрешната му страна невидими за тези от външната. Нещо като еднопосочно невидимо одеало. Трябваше на всяка цена да се промъкнем тихо до стаята в която беше Той и да го изведем от сградата. Тихичко започнахме да се промъкваме покрай стената на стаята, гледайки как хората влизаха и се оглеждаха подозрително. Бяха четирима, Детектива, две жени и още един мъж. Стана ясно обаче че няма така лесно да се измъкнем както си мисля. Те също бяха виждали хубавото ни одеалце и застанаха така в стаята, че да не можем да минем без да бутнем някого.
Е какво пък толкова – тази случка вече се повтаряше за не знам кой път. Без да изпускам одеалото, с Нея прилепена до гърба ми изритах силно единия от мъжете в корема и го разкарах от пътя си. Втурнахме се към другата стая, нахлухме вътре и Го видяхме как просто седи и ни очаква.
Изхвърчахме тримата вън от апартамента (който се оказа, че е на партера, така че излетяхме направо на паркинга на хотела). В този момент ми стана ясно, че Той е очаквал тази случка, и че тази може би беше последната. Хвърлихме одеалото и побягнахме, плътно следвани от групичката хора. Чувах как Детектива говори по мобилния си телефон и без съмнение викаше още хора.
Той водеше. Влязохме в някаква кооперация и се затичахме по стълбите нагоре. Чувах как Детектива сумтеше след нас, като явно се беше откъснал от групата. Гадния пес ни следваше по петите. На един от етажите, Той започна да отключва една от вратите, но в този момент Детектива ни настигна. Изправих се срещу него с пределно ясно намерение. Избих пистолета му и с огромно удоволствие започнах да го налагам. В края на краищата не ми се беше случвало до сега. Все ние бягахме.
В този момент Той отключи вратата, обърна се и каза вземи го с нас, ще ни трябва. Не разбирах нищо, но отдавна се бях убедил, че моето разбиране не е необходимо. Необходима е само подкрепата ми. Винаги след постфактум разбирах причините обаче. Сритах Детектива пред мен, който вече приличаше малко на парцал и влязохме в апартамента. Оказа се, че не е апартамент. Минахме през някакви складови помещения, след това се качихме още нагоре със стар товарена асансьор, преминахме по дълъг коридор и излязохме в просторна стая.
Стаята беше огромна, прашна, направо зала. Беше абсолютно празна, само в средата и нещо беше покрито с прашно покривало. Нямаше прозорци. Той се запъти към покривалото. Тя просто стоеше до стената със затаен дъх.
В този момент Детектива се обади.
“Защо му помагаш, няма да избягате този път и го знаеш”
“Какво ти става пък и на теб” изкрещях аз, като ми идваше да му строша врата. “Защо го гониш, какво ти е влязло в главата”
“Поръчано ми е да го хвана това е” каза Детектива.
Вече наистина ми прекипя Хванах го и започнах да го хвърлям в стените като парцал, като със всяко хвърляне му говорех. Искрено се надявах докато си изкажа мисълта вече да съм го направил на каша. “Нещастен идиот” дерях се аз побеснял вече
“Малко ли неща направи Той, че да те убеди кой е и за какво идва; Малко ли войни спря; Малко ли хора излекува; Малко ли неща направи че да ни спаси от собствените ни глупости? Знам какво ще кажеш – нямаш достатъчно учени и математици за да изследват феномените и да преценят дали са истински или измама, но твоето неразбиране промени ли нещо – не, нищо, но с Неговото появяване вие почувствахте, че властта ви е застрашена. Затова го гоните.”
С всяка дума го удрях или ритах или тръшвах в някоя стена. Все ми беше едно колко кокали ще му строша. Писнало ми беше от него, от тези като него, и от тези, които го пращаха.
Запратих го на земята в противоположния край на стаята. Той се поизправи и профъфли. “Като е такъв за какъвто го мислиш, защо не направи чудо, защо не избяга. Няма излизане от тази стая. Моите хора са вече близо.”
В този момент едната от стените започна да се отваря в голям панорамен прозорец. Боята на останалите стени започна да избледнява, прахта да изчезва. След секунди стаята светна и това, което се разкри като гледка беше съвсем различно от стаята в която влязохме в началото.
Стените блестяха покрити със златен филм, в средата на стаята стоеше нещо като зенитно оръдие. На маса до оръдието имаше три снаряда, но разглобени и лента като от тежка картечница, но и тя разглобена. Всичко беше като от злато.
Той каза. Аз ще сглобя снарядите, вие заредете лентата. Аз и тя се втурнахме да закачаме брънките на лентата. Зарязах Детектива – да прави каквото ще. Явно това беше края и Той си заминаваше от където беше дошъл.
В този момент ме преряза мисълта, че и Тя си заминаваше с него. Погледнах я. Тя сглобяваше бързо лентата, но ръцете и трепереха. Погледът и упорито ме избягваше.
Преглътнах огромната болка, затиснах я дълбоко в себе си. Да мине този ден, след това ще имам години да страдам, много години – цял един живот.
В този момент се чуха гласове на хора, които идваха по коридора. Ние продължавахме трескаво да работим върху оръдието. С крайчеца на окото си видях как Детектива бавно извади пистолет, насочи го към вратата на стаята и зачака. Почти не вярвах на очите си. Явно чак сега човекът беше прозрял.
Хората приближаваха все повече. Но оръдието беше готово.
Насочих го към прозореца, докато Той и Тя стъпиха на специални платформи до оръдието.
Стрелях.
В кратък миг, Той и Тя проблеснаха и изчезнаха. След това всичко се завъртя в мъгла.
Като през мъгла видях как хората нахлуха, детектива започна да стреля срещу тях, докато куршумите не го поразиха. Аз седях свит до оръдието и нищо на този свят не ме интересуваше. Смисълът на живота ми си беше отишъл без дори да се сбогуваме.
Следващите години минаха като на сън – процеса, затвора, освобождаването, всичко. След освобождаването ми от затвора се преместих да живея на крайбрежието, но никъде не можех да избягам от миналото си. Болката беше толкова силна, колкото и първия ден в който Тя си замина.
Седях в основата на морския фар и си мислех.
Кои бяха те, кой беше той, коя беше тя. Те дойдоха, дадоха ни тласък в правилната посока и си заминаха. Заминаха си завинаги. Знаех, че никога повече нямаше да ги видим.. може би след хиляди години, но не и в този живот. Но докато те бяха спасили хиляди хора, аз бях загубил душата си. Тя беше там някъде горе и може би само лъчът на фара я достигаше понякога. Замислих се, че до оръдието имаше три снаряда, а само двама души полетяха нагоре. Дали третия беше за мен, дали ако бях поискал щяха да ме вземат с тях, дали ако бях Я помолил щеше да остане с мен. Толкова много различни пътища имаше, но аз бях минал по този и вече нищо не можеше да ме върне назад.
Влязох във фара, изкачих се на върха и изключих светлината. Зазоряваше се. Спуснах се уморено по стълбите и се запътих към леглото си в ъгъла. Беше казано нещо подобно, но моят фар бе моята крепост. Само кралицата я нямаше. Надявах се обаче всяка нощ светлината поне да стига до нея.
Стаята беше силно осветена, стените бяха направени от странен златист материал. Беше просторна голяма стая на един от последните етажи на сградата. Панорамен прозорец който беше широко отворен заемаше почти цялата стена. В същност той беше без стъкла. Стаята беше огромна, зала, изцяло празна с изключение на оръдието, в средата, което беше насочено през прозореца някъде към звездите .
Чуваше се глъчка на хора. В задния си край стаята правеше чупка и преминаваше в коридор, който извеждаше към стълбището и асансьорите. От там се задаваше група около десетина човека с пушки, които говореха на висок глас и си даваха кураж един на друг.
Съсредоточено, аз започнах още по-бързо да зареждам и насочвам оръдието. Всичко това трябваше да се свърши. Сложих лентата със снарядите, донастроих прицела и в момента в който първия човек се появи в стаята, аз стрелях. Те отпътуваха.
В този момент се пренесох в самото начало на събитията.
Аз и тя пристигнахме в града, беше късна вечер. Аз бях треньор по бойни изкуства, тя беше учителка. Местехме се вече за не знам кой път, но това беше живота ни, трябваше да се примирим.
Аз бях обикновен човек, но тя не беше обикновена жена. Тя дойде с него. Не знам как да го нарека, никога не разбрах името му. Той си беше просто Той. Появиха се преди много много години в родния ми град, запознахме се и от тогава ги следвам. След това се влюбих в нея. И нейното име не знам, тя си беше просто Тя. И Тя се влюби в мен и така пътувахме заедно, обикаляхме земята, аз той и тя.
Той беше водещата фигура, той правеше чудесата. Тя беше просто моя жена.
Минаха години, много вода изтече, много неща станаха. Разбрах, че Той беше някакъв Месия. В същност може би не и месия. Трябваше да промени някои неща в ключови моменти от живота на хората, за да предотврати някои ужасни неща. Не знаех как точно го правеше, аз и тя просто го следвахме и му вярвахме, но той си спечели много врагове и трябваше и да го пазим. Скептичната натура на болшинството от хората правеше невъзможно обяснението че т правиш нещо сега, за да предотвратиш нещо, което знаеш че ще се случи в бъдеще.
И така се стигна до вечерта, в която пристигнахме в този град. Той ни заведе да се настаним се в мрачния апартамент, в който щяхме да живеем известно време. Разхвърляхме си багажа. Аз и тя имахме нужда от малко време насаме, но Той все не си тръгваше. Погледнах в очите и, беше уморена, беше притеснена, беше нервна дори почти на ръба на нервна криза, но се държеше. Почти през сълзи ме попита.. “И сега какво, пак от начало започваме така ли”. Мисля, че времето на земята беше направило от нея повече човек от колкото беше... в същност не знаех и от каква раса беше. Знаех само че идват от горе, от космоса, че тяхната раса е създала нас, хората.
Погледнах уредите за трениране на бойни изкуства, и струпаните на купчина ръкавици и други неща и и казах “Както и преди. Аз ще отворя школата утре, ти си почини сега.” Постепенно успях да я успокоя. Исках да остана насаме с нея, но Той чудно защо не си тръгваше – стоеше в другата стая и не излизаше още. Доста време мина, а апартаментът му беше срещу нашия.
В този момент вратата на апартамента се отвори. Зачудих се, бях сигурен, че я заключих като влязохме. Нямаше време да се чудя особено, защото видях хората, които най-малко исках да видя. Беше един от хората, които искаха да Го видят мъртъв и го преследваха из целия свят вече доста време. И неговото име не знаех, но да го наречем Детектива; поне приличаше много на такъв с дългия си шлифер и шапката.
Скочих и още преди да ни видят опънах около нас едно от малките чудеса, които Той беше донесъл със себе си. Тънко одеало, което правеше хората от вътрешната му страна невидими за тези от външната. Нещо като еднопосочно невидимо одеало. Трябваше на всяка цена да се промъкнем тихо до стаята в която беше Той и да го изведем от сградата. Тихичко започнахме да се промъкваме покрай стената на стаята, гледайки как хората влизаха и се оглеждаха подозрително. Бяха четирима, Детектива, две жени и още един мъж. Стана ясно обаче че няма така лесно да се измъкнем както си мисля. Те също бяха виждали хубавото ни одеалце и застанаха така в стаята, че да не можем да минем без да бутнем някого.
Е какво пък толкова – тази случка вече се повтаряше за не знам кой път. Без да изпускам одеалото, с Нея прилепена до гърба ми изритах силно единия от мъжете в корема и го разкарах от пътя си. Втурнахме се към другата стая, нахлухме вътре и Го видяхме как просто седи и ни очаква.
Изхвърчахме тримата вън от апартамента (който се оказа, че е на партера, така че излетяхме направо на паркинга на хотела). В този момент ми стана ясно, че Той е очаквал тази случка, и че тази може би беше последната. Хвърлихме одеалото и побягнахме, плътно следвани от групичката хора. Чувах как Детектива говори по мобилния си телефон и без съмнение викаше още хора.
Той водеше. Влязохме в някаква кооперация и се затичахме по стълбите нагоре. Чувах как Детектива сумтеше след нас, като явно се беше откъснал от групата. Гадния пес ни следваше по петите. На един от етажите, Той започна да отключва една от вратите, но в този момент Детектива ни настигна. Изправих се срещу него с пределно ясно намерение. Избих пистолета му и с огромно удоволствие започнах да го налагам. В края на краищата не ми се беше случвало до сега. Все ние бягахме.
В този момент Той отключи вратата, обърна се и каза вземи го с нас, ще ни трябва. Не разбирах нищо, но отдавна се бях убедил, че моето разбиране не е необходимо. Необходима е само подкрепата ми. Винаги след постфактум разбирах причините обаче. Сритах Детектива пред мен, който вече приличаше малко на парцал и влязохме в апартамента. Оказа се, че не е апартамент. Минахме през някакви складови помещения, след това се качихме още нагоре със стар товарена асансьор, преминахме по дълъг коридор и излязохме в просторна стая.
Стаята беше огромна, прашна, направо зала. Беше абсолютно празна, само в средата и нещо беше покрито с прашно покривало. Нямаше прозорци. Той се запъти към покривалото. Тя просто стоеше до стената със затаен дъх.
В този момент Детектива се обади.
“Защо му помагаш, няма да избягате този път и го знаеш”
“Какво ти става пък и на теб” изкрещях аз, като ми идваше да му строша врата. “Защо го гониш, какво ти е влязло в главата”
“Поръчано ми е да го хвана това е” каза Детектива.
Вече наистина ми прекипя Хванах го и започнах да го хвърлям в стените като парцал, като със всяко хвърляне му говорех. Искрено се надявах докато си изкажа мисълта вече да съм го направил на каша. “Нещастен идиот” дерях се аз побеснял вече
“Малко ли неща направи Той, че да те убеди кой е и за какво идва; Малко ли войни спря; Малко ли хора излекува; Малко ли неща направи че да ни спаси от собствените ни глупости? Знам какво ще кажеш – нямаш достатъчно учени и математици за да изследват феномените и да преценят дали са истински или измама, но твоето неразбиране промени ли нещо – не, нищо, но с Неговото появяване вие почувствахте, че властта ви е застрашена. Затова го гоните.”
С всяка дума го удрях или ритах или тръшвах в някоя стена. Все ми беше едно колко кокали ще му строша. Писнало ми беше от него, от тези като него, и от тези, които го пращаха.
Запратих го на земята в противоположния край на стаята. Той се поизправи и профъфли. “Като е такъв за какъвто го мислиш, защо не направи чудо, защо не избяга. Няма излизане от тази стая. Моите хора са вече близо.”
В този момент едната от стените започна да се отваря в голям панорамен прозорец. Боята на останалите стени започна да избледнява, прахта да изчезва. След секунди стаята светна и това, което се разкри като гледка беше съвсем различно от стаята в която влязохме в началото.
Стените блестяха покрити със златен филм, в средата на стаята стоеше нещо като зенитно оръдие. На маса до оръдието имаше три снаряда, но разглобени и лента като от тежка картечница, но и тя разглобена. Всичко беше като от злато.
Той каза. Аз ще сглобя снарядите, вие заредете лентата. Аз и тя се втурнахме да закачаме брънките на лентата. Зарязах Детектива – да прави каквото ще. Явно това беше края и Той си заминаваше от където беше дошъл.
В този момент ме преряза мисълта, че и Тя си заминаваше с него. Погледнах я. Тя сглобяваше бързо лентата, но ръцете и трепереха. Погледът и упорито ме избягваше.
Преглътнах огромната болка, затиснах я дълбоко в себе си. Да мине този ден, след това ще имам години да страдам, много години – цял един живот.
В този момент се чуха гласове на хора, които идваха по коридора. Ние продължавахме трескаво да работим върху оръдието. С крайчеца на окото си видях как Детектива бавно извади пистолет, насочи го към вратата на стаята и зачака. Почти не вярвах на очите си. Явно чак сега човекът беше прозрял.
Хората приближаваха все повече. Но оръдието беше готово.
Насочих го към прозореца, докато Той и Тя стъпиха на специални платформи до оръдието.
Стрелях.
В кратък миг, Той и Тя проблеснаха и изчезнаха. След това всичко се завъртя в мъгла.
Като през мъгла видях как хората нахлуха, детектива започна да стреля срещу тях, докато куршумите не го поразиха. Аз седях свит до оръдието и нищо на този свят не ме интересуваше. Смисълът на живота ми си беше отишъл без дори да се сбогуваме.
Следващите години минаха като на сън – процеса, затвора, освобождаването, всичко. След освобождаването ми от затвора се преместих да живея на крайбрежието, но никъде не можех да избягам от миналото си. Болката беше толкова силна, колкото и първия ден в който Тя си замина.
Седях в основата на морския фар и си мислех.
Кои бяха те, кой беше той, коя беше тя. Те дойдоха, дадоха ни тласък в правилната посока и си заминаха. Заминаха си завинаги. Знаех, че никога повече нямаше да ги видим.. може би след хиляди години, но не и в този живот. Но докато те бяха спасили хиляди хора, аз бях загубил душата си. Тя беше там някъде горе и може би само лъчът на фара я достигаше понякога. Замислих се, че до оръдието имаше три снаряда, а само двама души полетяха нагоре. Дали третия беше за мен, дали ако бях поискал щяха да ме вземат с тях, дали ако бях Я помолил щеше да остане с мен. Толкова много различни пътища имаше, но аз бях минал по този и вече нищо не можеше да ме върне назад.
Влязох във фара, изкачих се на върха и изключих светлината. Зазоряваше се. Спуснах се уморено по стълбите и се запътих към леглото си в ъгъла. Беше казано нещо подобно, но моят фар бе моята крепост. Само кралицата я нямаше. Надявах се обаче всяка нощ светлината поне да стига до нея.
Няма коментари:
Публикуване на коментар