(11) - 20.07.2003 - ЦИКЪЛ

20.07.2003

Имаше много светове, имаше хиляди светове, но всички те имаха едно общо нещо по между си.

Стоях на балкона в апартамента си. Бяхме се събрали си приятели и вече беше късна нощ. Гледах пълната луна и знаех. Знаех нещо, което никой друг не знаеше, нещо, което щеше да промени света след минути. Знаех, но не можех да кажа на никого. Не трябваше да казвам на никого. Освен това, не трябваше и аз самият да се подготвям за това. Щях да оцелея само ако ми е писано.

Бях присъствал на безброй много такива събития, но винаги потръпвах от грандиозната гледка.

Аз бях различен, аз можех да видя. Далеч зад луната, в частица от космоса, в която не бяха насочени телескопи, от много векове растеше нещо, което щеше да върне света също толкова много векове в развитието му назад в развитието му. Това беше част от системата на живота, част от замисъла на живота.

Животът процъфтяваше и се развиваше, като винаги от един момент нататък разумът започва да изпреварва материята. Идваше т.нар. златна ера, в която технологичния прогрес беше светкавичен. Но тази ера бележеше винаги и края на цикъла. В тази ера човечеството вървеше напред по-бързо от колкото беше по силите му да разбере и да контролира. Ако не беше тази закономерност, която връщаше разума и живота хилядолетия назад, живота като такъв може би отдавна щеше да се самоунищожи.

За това след всяка златна ера идваше тъмна ера. Казваха го митовете, казваха го религиите, но никой не обръщаше внимание. Всички мислеха, че това са само приказки.

Аз обаче знаех.

Гледах в небето натам от където щеше да дойде края на златната ни ера. В същото време чувах и тихата музика, която звучеше в стаята и тихите разговори на приятелите ми. Не трябваше да казвам на никого и не трябваше да се опитвам да се спася, това бяха железните правила. Далеч в небето събираше сила нещо, което само аз виждах. Огромна черна спирала, като черна галактика бавно се въртеше и пулсираше. Тя попиваше всяка човешка мисъл и разумно действие и това и даваше сила да расте. Всеки момент някоя мисъл или действие щеше да даде критичния тласък и тази спирала щеше да поеме към земята и да върне още веднъж махалото на живота в центъра.

На съседния балкон излезе човек, запали цигара и хвърли клечката от балкона. Гледах като на забавен каданс как тя пада надолу и усетих че това беше последната капка. Погледнах за секунда към небето и тихо влязох в стаята. Не трябваше да казвам и не трябваше да се опитвам да се спася.

След минути започнаха трусове, сградата се затресе. Побягнахме надолу по стълбите, но никой не беше особено притеснен защото това беше земетръсна зона и земетресения ставаха често. Трусовете се усилваха и усилваха, а ние тичахме надолу по витото стълбище. Коридорът се изпълни с прах и мазилка, чуваха се викове на уплаха.

В един момент усетих, че трябва да спра и да се свра в един ъгъл. Знаех, че само там ще преживея събитието. Тъкмо успях да се свия като поредния трус разцепи сградата и моята част започна да пада бавно на страни. Удари се в съседната сграда и на парчета се свлече на земята. Аз стоях свит в моя ъгъл, който беше непокътнат, целия покрит в прах.

Трусове продължаваха да разтърсват земята, свирепи пожари бушуваха навсякъде, светкавици раздираха земята и ураганни ветрове свиреха. Това беше началото на края. Започна да вали пороен дъжд. Аз знаех. Скоро свирепа зима щеше да скове земята, избивайки всичко живо, след това сезоните щяха да започнат да се сменят с дни и часове. Едва след няколко години, земята щеше да влезе в нормалния си ритъм.

Животът щеше да започне от самото начало. От камъка и метала, от меча и копието. Но този път златната ера щеше да продължи малко по-дълго от предишната, защото хората щяха да бъдат по-добри. Не защото помнеха какво е станало преди, не. Просто защото живота така беше устроен че отново и отново да се възражда от праха и всеки следващ път да бъде по-съвършен.

Имаше много светове, имаше хиляди светове, но всички те имаха едно общо нещо по между си.

Стоях на балкона в апартамента си. Бяхме се събрали си приятели и вече беше късна нощ. Гледах апартамента на отсрещната сграда и знаех. Знаех нещо, което никой друг не знаеше, нещо, което щеше да промени света. Знаех, но не можех да кажа на никого. Не трябваше да казвам на никого. Освен това, не трябваше и аз самият да се подготвям за това. Щях да оцелея само ако ми е писано.

Бях на последния етаж да много висока сграда. Градът се простираше под мен. Гледах сградите по брега на залива, гледах океана, гледах сградите построени във водата. Това бяха най-красивите квартали. Беше късна нощ. Гледах как самолети летяха ниско над земята и от тях проблясваха насочени лъчи. Гледах как хора ходеха по алеите, по водата. Градът никога не спеше.

Оставих бинокъла и влязох в стаята. Наближаваше ли времето отново, не можех да усетя още. Може би все пак беше рано, може би златната ера щеше да продължи завинаги.