(13) - 15.08.2003 - РОБ

15.08.2003

Бяхме натъпкани в голяма зала без прозорци. Влага ръжда и плесен покриваха стените, пода и всичко наоколо. Бяхме много хора, може би 100 или повече. Бяхме от някакъв див, кръвожаден, варварски народ. Така поне казваха за нас. Не живеехме в къщи и замъци, още помнех пещерите и планината в която живеехме много много отдавна.

Преди много време, време, което ми се струваше като цяла вечност. В продължилата дълги години война ни плениха и ни довлякоха в това подземие, където много от нас намериха смъртта си. Бяхме животни, роби, бяхме паплач. Биехме се за тълпата, биехме се във войните им, биехме се със зверовете им, но не защото ни караха, а защото обичахме оръжията, кръвта и смъртта. Защото си мислехме, че свободата е сам да избереш кога да умреш. Живеехме с броните и оръжията си, спяхме с тях, не съм сигурен дали се раждахме с тях, но със сигурност умирахме с тях

Народа, който ни плени се различаваше от нас само в едно. Те обичаха реда, ние обичахме хаоса. Те ценяха живота, ние ценяхме смъртта. Те обичаха да живеят, ние търсехме достоен начин да умрем. Те ни наричаха Злото, ние им казвахме просто другите.

Воюваме с тях от както се помним. За нас това е чест – дават ни възможността да умрем. За тях това е свещена война, война за прочистване на земята от “Злото”. Изглеждаше, народите ни са създадени да се допълват.

Така беше до момента в който осъзнахме. Момента, в който започнахме да мислим по техния начин. Минаха много години от като паднахме в плен. В много войни участвахме. Винаги ни слагаха първи да атакуваме врага. Ние живеехме за войната – не се интересувахме кой е врага, стига да го има. След това ни прибираха в подземието, а ние уморени след боя покорно се прибирахме.

И дойде денят, в който аз започнах да мисля. Казвам мисля, за да подчертая, че започнах да разбирам техните норми и тяхната логика. Мислеха ни за примитивни същества и там ни беше силата. Дойде денят, в който осъзнах свободата. По точно почувствах свободата според техните разбирания. И други я почувстваха и тогава всичко се промени. Бяхме предали стария начин на живот, бяхме предали народа си, бяхме станали хора. Въпреки че не приличахме на хора. Бяхме нисък, космат, набит народ с кожа, цвят между бяло, зелено и кафяво.

И мина време и дойде денят, в който осъзнахме робството си, деня на бягството.


Дойдоха да ни поведат към бойното поле. Както винаги, ние се зъбехме и съпротивлявахме и се опитвахме да ги нападнем, както винаги те ни бяха обградили от всякъде със насочени дълги копия и малки кръгли щитове. Сцената се повтаряше всеки път, с изключение на този.

За първи път в историята на народа ни, ние приложихме тактика и военна хитрост. Както се зъбехме в боен ред срещу хората (също в боен ред), група от нас лежаха в страни, като болни. Това често се случваше и хората не им обърнаха внимание. Но тогава те скочиха и се врязаха от страни на бойния ред на хората. Това беше слабостта на човешката раса – силна в дисциплината си и слаба в хаоса си. В този момент и останалите се втурнахме напред и пометохме редиците им. Почти се опиянихме от победата и кръвта, но вече не бяхме същите както преди години. Общата цел все още гореше в главите ни – Свобода.

Като потоп се разляхме из крепостта, силни в хаоса, пометохме всичко по пътя си и излязохме на полето. И имахме свобода. Но свободата можеше да бъде оценена само в контраст на ограниченията на реда. В мига, в който бяхме свободни, осъзнахме, че това беше в същност хаоса, нашата стихия. Хаосът ни беше привикал обратно при себе си. Тогава отърсихме всичко човешко от себе си и се пръснахме.

Вървях сам все нататък и нататък. И търсех моята планина с пещерите, където беше...и тук услужливо блесна човешката дума “Дома”. Далеч в страни в лъчите на залязващото слънце виждах човек, конник, който ме следваше почти от самото начало. И за първи път почувствах самота.