11.03.2002
Бях в лудница. Не знам защо ме прибраха. Смътно си спомням някакви улични безредици, в които някакви монаси (по-скоро шамани) удряха с някакви парализиращи удари минувачи. Това не беше важно. Важното беше, че бях затворен в лудница, не знаех защо, никой не ми казваше. Държаха се с мен точно като с луд – внимателно, но твърдо. Бях сам в стая. Не знаех дали има други хора в “заведението”. Стаята ми беше сравнително голяма – с три прозореца, легло, някакъв обособен кът с телевизор и маса с цветя – за хранене.
Не мисля, че бях луд – мислех си съвсем трезво, въпреки, че мислех само едно – как да избягам. Държах се кротко. Огледах прозорците. Бяха без решетки – добре. Единият от тях беше над някакъв сипей – доста високо – не бих скочил. Вторият беше на такава височина, че не виждах земята от долу (беше и сумрачно де). Третият беше на около 2.50 – 3.00 метра от земята. Този прозорец си избрах за бягство. Само че нямаше да бягам веднага. Още ме надзираваха внимателно. Трябваше да изчакам да мине известно време, за да се успокоят пазачите и да проуча отвън дали има охрана, кога минава и т.н.
Стана вечер. Чак сега забелязах, че в стаята имаше камери. Две камери – гледаха към различни части на стаята. Когато влезех в обхвата на дадена камера и се пускаше някакъв прожектор на камерата да ме осветява. Това означаваше, че не мога да се придвижа в тъмно без да ме засекат, но пък можех да видя точно кои части на стаята се наблюдават. Легнах да спя.
Сутринта ме изведоха на разходка. Видях, че прозореца, който мислех, че е на 2.50 от земята се оказа по-ниско – около 2м. – съвсем нормална височина за скачане. Оградата на двора не беше висока – 1.80-2м. Не се виждаха никакви пазачи. Разхождах се с някакъв старец, който ми говореше нещо. Не го слушах. Само се правех на заинтересован, а в същност гледах от къде мога да избягам. Можеше да се излезе само от едната страна на двора (другите три страни бяха вътрешни и граничеха със други сгради). След като прескочех оградата имах може би около 150м преди да се махна от тази улица. Все още не виждах пазачи...
Прибраха ме в стаята. С ужас установих, че са сложили още една камера, която сочи точно към прозореца, от който исках да скоча. Нищо.. това не правеше бягството невъзможно – само го отдалечаваше във времето. Огледах внимателно какво покрива тази камера – вече нямаше място в стаята, където да не ме виждат. Не бях обаче притеснен особено.
Зачаках следващата разходка....
Бях в лудница. Не знам защо ме прибраха. Смътно си спомням някакви улични безредици, в които някакви монаси (по-скоро шамани) удряха с някакви парализиращи удари минувачи. Това не беше важно. Важното беше, че бях затворен в лудница, не знаех защо, никой не ми казваше. Държаха се с мен точно като с луд – внимателно, но твърдо. Бях сам в стая. Не знаех дали има други хора в “заведението”. Стаята ми беше сравнително голяма – с три прозореца, легло, някакъв обособен кът с телевизор и маса с цветя – за хранене.
Не мисля, че бях луд – мислех си съвсем трезво, въпреки, че мислех само едно – как да избягам. Държах се кротко. Огледах прозорците. Бяха без решетки – добре. Единият от тях беше над някакъв сипей – доста високо – не бих скочил. Вторият беше на такава височина, че не виждах земята от долу (беше и сумрачно де). Третият беше на около 2.50 – 3.00 метра от земята. Този прозорец си избрах за бягство. Само че нямаше да бягам веднага. Още ме надзираваха внимателно. Трябваше да изчакам да мине известно време, за да се успокоят пазачите и да проуча отвън дали има охрана, кога минава и т.н.
Стана вечер. Чак сега забелязах, че в стаята имаше камери. Две камери – гледаха към различни части на стаята. Когато влезех в обхвата на дадена камера и се пускаше някакъв прожектор на камерата да ме осветява. Това означаваше, че не мога да се придвижа в тъмно без да ме засекат, но пък можех да видя точно кои части на стаята се наблюдават. Легнах да спя.
Сутринта ме изведоха на разходка. Видях, че прозореца, който мислех, че е на 2.50 от земята се оказа по-ниско – около 2м. – съвсем нормална височина за скачане. Оградата на двора не беше висока – 1.80-2м. Не се виждаха никакви пазачи. Разхождах се с някакъв старец, който ми говореше нещо. Не го слушах. Само се правех на заинтересован, а в същност гледах от къде мога да избягам. Можеше да се излезе само от едната страна на двора (другите три страни бяха вътрешни и граничеха със други сгради). След като прескочех оградата имах може би около 150м преди да се махна от тази улица. Все още не виждах пазачи...
Прибраха ме в стаята. С ужас установих, че са сложили още една камера, която сочи точно към прозореца, от който исках да скоча. Нищо.. това не правеше бягството невъзможно – само го отдалечаваше във времето. Огледах внимателно какво покрива тази камера – вече нямаше място в стаята, където да не ме виждат. Не бях обаче притеснен особено.
Зачаках следващата разходка....
Няма коментари:
Публикуване на коментар