22.04.2002
Имах среща с приятели. Идеята беше да ходим някъде да обяд. По някаква причина трябваше да се прибера до нас, да взема нещо и след това да се срещна с тях. Бях взел вече каквото трябва (неясно какво) в едно пликче и отивах към срещата. Трябваше да се срещнем в апартамента на една девойка – нова в компанията. Намерих кооперацията в Лозенец, но не знаех нито апартамента, нито етажа. Кооперацията беше същата, в която бях живял много отдавна. Позвънях на една от вратите, където преди живееше едно малко момиченце. Отвори ми някаква жена. “Какво желаете” – попита. Започнах да обяснявам, че трябва да се събера с компанията си, че те са в тази кооперация, но не знам в кой апартамент, и че ако е чула шумна група хора да трополи по стълбите поне не би ли могла да ми кажа дали са нагоре или надолу по етажите. Никаква помощ.
Опитах се да намеря някого по мобилни телефон. Всички номера на хора от групата се бяха изтрили. Беше останал само един номер, не си спомням на кого беше, но когато исках да го набера, на екрана ми се показваше това, което се вижда на другия телефон – явно човекът отсреща си играеше с менютата. Явен провал. Пропуснах обяда.
Тръгнах да се прибирам и на едно кръстовище ги видях. Бяха се разположили на една празна будка за вестници и се веселяха нещо. Правилно бях си помислил – купона беше свършил.. чакаха си транспортите да се прибират. Поздравихме се и аз кимнах на първото такси.
Караше някакъв младеж, около 28-30. Зад неговата седалка на земята лежеше някакво бебе, увито в одеала. Както разбрах това бил брат му.
По незнайна причина живеех в Люлин 3. прибирах се с таксито от към Горна баня, и малко преди Орион, таксиметраджията спря, слезе и “отиде да спи”. Остави детето в колата. Тъкмо се чудех, какво става, кой ще ме закара – в края на краищата оставаше не-повече от километър до нас.
Качи се друг човек в колата – явно другата смяна. Странно нещо стана. Вместо в такси, че качихме в някаква шперплатова къщичка на колела, с един прозорец и срещу него врата. С една стаичка – 2 на 2 метра. Караше се и се гледаше през прозореца. Бебето също беше с нас. То беше доста интелигентно за възрастта си, че и даже говореше смислено.
Пътят беше черен с много малки камъчета по него и докато чакахме с детето шофьора да оправи колата (къщичката) за тръгване, аз обяснявах да детето как да си разчисти камъчетата от там където стои, за да не го боцкат по краката. Го си беше голо и босо, но времето не беше студено. Така да се каже светвах го за първите хитринки в живота.
Тръгнах ме. Започнахме да се изкачваме по някакъв стръмен наклон, като Орион беше на върха. След това следваше кратко спускане и си бях в къщи. Карахме си бавничко и си говорехме тримата, докато в един момент минахме покрай някакви халета от където изскочиха двама мъже и една жена. Нещо се разправяха люто и в един момент побягнаха към нас. Не трябваше да се качват, подкарахме с максимална скорост, но максималната скорост на една къща е далеч от желаното. Слязохме аз и шофьора да бутаме, за да ускорим още. Жената се качи в къщата, но двамата мъже не можаха.
Стигнахме върха. От другата страна – бедствие. Огромни наводнения, всичко беше залято. Някаква река минаваше през средата на пътя. Дето се казва човек в къщи не може да си се прибере като хората. Единствения начин да премина реката беше през една къща. Имаше две къщи, които бяха свързани с ръкав на втория етаж. Водата беше заляла къщите до втория етаж и се виждаше само покрива на този ръкав. От там мислех да премина.
Влязох в къщата. Явно и тя беше наводнявана, защото вътре всичко беше в хаос и разруха. Беше се продънил и пода на единия от етажите. Качих се на третия етаж. Имаше един прозорец, който гледаше точно над покривчето на ръкава. Жената дето пътуваше с нас вървеше тихо след мен. До прозореца от вътрешната страна се бяха прикрили някакви въоръжени мъже. Казах им, че смятам да мина от там, и те ми обясниха, че в къщата отсреща има някакви дето не дават да се минава и стрелят.
Не стига наводнението, ами и това. Вече беше почнало да ми писва от тия препятствия. “Дайте ми една пушка – в казармата бях снайперист” – излъгах ги аз. Погледнах през прозорчето. Къщата отсреща беше на около 50 метра – доста дълъг ръкав се оказа. В онази къща имаше около 5-6 човека. Освен тях на някаква стръмна ливада до къщата имаше още двама.
Обърнах се към жената и и казах “Ами трябва да застрелям 6-7 човека и след това ще мога да се прибера.” Незнайно как, пушката ми изчезна от ръцете. Това беше единствената пушка. Гледах, как на отсрещната страна, двамата на ливадата започнаха да стрелят по някакви обикновени хорица, убиха двама и започнаха да мушат с ножове трети. Както ги гледах съжалявах, че нямах пушка... просто бяха прекрасни мишени. Сега трябваше да се измисли друг начин за преминаване.
В този момент, отсреща се появи някаква жена, която явно им беше шефката. Тя нещо напрегнато се загледа към нашето прозорче. Лоша работа. Ще ми види хубавата позиция. Разбрах някак си, че онази жена има някаква сила и усеща силата в тая дето докарахме с къщето. Казах и да слиза надолу, че ще ми издаде позицията – да вземе и детето с нея, аз ще се оправя някак си тук.
След като останах сам и нямаше оръжие, нямаше как да мина по тоя ръкав. Трябваше да мина някак си вътре през него – през наводнената част, за да не ме видят. Не исках никой да застрелвам или убивам – просто исках да се прибера.
Започнах да търся от къде да вляза вътре.
Имах среща с приятели. Идеята беше да ходим някъде да обяд. По някаква причина трябваше да се прибера до нас, да взема нещо и след това да се срещна с тях. Бях взел вече каквото трябва (неясно какво) в едно пликче и отивах към срещата. Трябваше да се срещнем в апартамента на една девойка – нова в компанията. Намерих кооперацията в Лозенец, но не знаех нито апартамента, нито етажа. Кооперацията беше същата, в която бях живял много отдавна. Позвънях на една от вратите, където преди живееше едно малко момиченце. Отвори ми някаква жена. “Какво желаете” – попита. Започнах да обяснявам, че трябва да се събера с компанията си, че те са в тази кооперация, но не знам в кой апартамент, и че ако е чула шумна група хора да трополи по стълбите поне не би ли могла да ми кажа дали са нагоре или надолу по етажите. Никаква помощ.
Опитах се да намеря някого по мобилни телефон. Всички номера на хора от групата се бяха изтрили. Беше останал само един номер, не си спомням на кого беше, но когато исках да го набера, на екрана ми се показваше това, което се вижда на другия телефон – явно човекът отсреща си играеше с менютата. Явен провал. Пропуснах обяда.
Тръгнах да се прибирам и на едно кръстовище ги видях. Бяха се разположили на една празна будка за вестници и се веселяха нещо. Правилно бях си помислил – купона беше свършил.. чакаха си транспортите да се прибират. Поздравихме се и аз кимнах на първото такси.
Караше някакъв младеж, около 28-30. Зад неговата седалка на земята лежеше някакво бебе, увито в одеала. Както разбрах това бил брат му.
По незнайна причина живеех в Люлин 3. прибирах се с таксито от към Горна баня, и малко преди Орион, таксиметраджията спря, слезе и “отиде да спи”. Остави детето в колата. Тъкмо се чудех, какво става, кой ще ме закара – в края на краищата оставаше не-повече от километър до нас.
Качи се друг човек в колата – явно другата смяна. Странно нещо стана. Вместо в такси, че качихме в някаква шперплатова къщичка на колела, с един прозорец и срещу него врата. С една стаичка – 2 на 2 метра. Караше се и се гледаше през прозореца. Бебето също беше с нас. То беше доста интелигентно за възрастта си, че и даже говореше смислено.
Пътят беше черен с много малки камъчета по него и докато чакахме с детето шофьора да оправи колата (къщичката) за тръгване, аз обяснявах да детето как да си разчисти камъчетата от там където стои, за да не го боцкат по краката. Го си беше голо и босо, но времето не беше студено. Така да се каже светвах го за първите хитринки в живота.
Тръгнах ме. Започнахме да се изкачваме по някакъв стръмен наклон, като Орион беше на върха. След това следваше кратко спускане и си бях в къщи. Карахме си бавничко и си говорехме тримата, докато в един момент минахме покрай някакви халета от където изскочиха двама мъже и една жена. Нещо се разправяха люто и в един момент побягнаха към нас. Не трябваше да се качват, подкарахме с максимална скорост, но максималната скорост на една къща е далеч от желаното. Слязохме аз и шофьора да бутаме, за да ускорим още. Жената се качи в къщата, но двамата мъже не можаха.
Стигнахме върха. От другата страна – бедствие. Огромни наводнения, всичко беше залято. Някаква река минаваше през средата на пътя. Дето се казва човек в къщи не може да си се прибере като хората. Единствения начин да премина реката беше през една къща. Имаше две къщи, които бяха свързани с ръкав на втория етаж. Водата беше заляла къщите до втория етаж и се виждаше само покрива на този ръкав. От там мислех да премина.
Влязох в къщата. Явно и тя беше наводнявана, защото вътре всичко беше в хаос и разруха. Беше се продънил и пода на единия от етажите. Качих се на третия етаж. Имаше един прозорец, който гледаше точно над покривчето на ръкава. Жената дето пътуваше с нас вървеше тихо след мен. До прозореца от вътрешната страна се бяха прикрили някакви въоръжени мъже. Казах им, че смятам да мина от там, и те ми обясниха, че в къщата отсреща има някакви дето не дават да се минава и стрелят.
Не стига наводнението, ами и това. Вече беше почнало да ми писва от тия препятствия. “Дайте ми една пушка – в казармата бях снайперист” – излъгах ги аз. Погледнах през прозорчето. Къщата отсреща беше на около 50 метра – доста дълъг ръкав се оказа. В онази къща имаше около 5-6 човека. Освен тях на някаква стръмна ливада до къщата имаше още двама.
Обърнах се към жената и и казах “Ами трябва да застрелям 6-7 човека и след това ще мога да се прибера.” Незнайно как, пушката ми изчезна от ръцете. Това беше единствената пушка. Гледах, как на отсрещната страна, двамата на ливадата започнаха да стрелят по някакви обикновени хорица, убиха двама и започнаха да мушат с ножове трети. Както ги гледах съжалявах, че нямах пушка... просто бяха прекрасни мишени. Сега трябваше да се измисли друг начин за преминаване.
В този момент, отсреща се появи някаква жена, която явно им беше шефката. Тя нещо напрегнато се загледа към нашето прозорче. Лоша работа. Ще ми види хубавата позиция. Разбрах някак си, че онази жена има някаква сила и усеща силата в тая дето докарахме с къщето. Казах и да слиза надолу, че ще ми издаде позицията – да вземе и детето с нея, аз ще се оправя някак си тук.
След като останах сам и нямаше оръжие, нямаше как да мина по тоя ръкав. Трябваше да мина някак си вътре през него – през наводнената част, за да не ме видят. Не исках никой да застрелвам или убивам – просто исках да се прибера.
Започнах да търся от къде да вляза вътре.
Няма коментари:
Публикуване на коментар