06:30 26.02.2002г.
В началото стояхме в някаква почивна станция с майка ми, баща ми, брат ми и сестра ми. Останах с впечатлението, че се намираме в Африка. Губехме си времето общо взето.стояхме в някаква стая и се чудехме какво да правим. Имаше един лаптоп, на който сестра ми играеше някакви игри. Навън беше адска жега. На една пейка седяха някакви момчета и си говореха. Имаше някакви размирици, негрите воюваха нещо. С баща ми говорехме, че в Африка от белите ней-добре се приспособявали българите и руснаците, защото били народи, които непретенциозни и обичали да живеят на открито. Беше една от ония задължителни почивки, които се прекарват с родителите.
Започна войната.
Озовах се в нещо като казарма. В същност по-скоро се махнах от почивната станция и отидох в казармата. Радвах се, че съм се отървал от еднообразието. Обсъждахме някакви планове. Бяхме около 6-7 души взвод. Някак си бяхме само ние. Каква беше тая война не знам Трябваше да се придвижим с хеликоптер от казармата до мястото на сражението. В същност, разбрах, че това не беше голяма и мащабна война а по-скоро някакъв бунт. Бяха превзели една казарма и сега ние трябваше да си я върнем.
За жегите на Африка, нашето поделение беше прекрасно – високи борове, сянка. Имаше някакви дървета, за които казваха, че пускат корени направо в пясъка и стигат до 70 метра височина. Видях някои доста високи, но стеблата им бяха така странно посукани, че си помислих, че ако такива дървета пуснат корен в България – вятърът ще ги събори моментално
Тръгнахме. Хеликоптера се напълни с хора – все мои приятели. Незнайно защо не излитахме а се движехме като автомобил по шосето. Минавахме из някакъв град и пилота се оправдаваше, че не може да излети заради електрическите стълбове. Пътувахме около 20-30 минути. Градът все не свършваше.
В един момент срещу нас се зададе един военен джип (HumWee). Препречи ни пътя и спря. Излязоха от него войници и започнаха да стрелят. Изведнъж стана абсолютен хаос. Хвърлих се навън от хеликоптера и скочих зад едно дърво. Помислих си, че от изненадата моите приятели не са могли да реагират, но като надникнах ги видях – залегнали и изобщо не бяха притеснени.
Явно мястото беше добре избрано, защото забелязах, че в съседното дърво се бяха скрили двама войници и стреляха от високо по нас. Промъкнах се зад тях и ги застрелях. Патроните свършваха нещо невероятно бързо – с почти никаква ефективност Вярно, че автомата беше АК-47, но така за нула време свърших боеприпасите, без да съм особено полезен на останалите. Включих на единична стрелба. Това вече беше друго.
Претичах от другата страна на улицата и се скрих зад ъгъла на една сграда. Точно като свърших пълнителя и двама се затичаха към мен. Побягнах, сменяйки в движение пълнителя. Прикрих се зад едно дърво, но идиотският пълнител не щеше да влезе в автомата. За момент спрях. Който бърза толкова, обикновено до никъде не стига. С премерено движение сложих пълнителя и заредих. Обърнах се. Двамата войници, вече бяха почнали да ме обхождат по десния фланг. Стрелях. В същност автомата засече. Не ми се беше случвало никога до сега Калашников да засече. Те обаче се стреснаха явно – достатъчно време да изхвърля дефектиралия патрон и да стрелям. На единична стрелба вкарах по два куршума във всеки от тях. Раних ги – не смъртоносно предполагам, но достатъчно да ги обезвредя. Единия беше също много учуден, от това, че автоматът ми засече.
- Какъв беше тоя патрон – попита той.
Аз намерих изхвърления дефектен патрон и клекнах до него да му го покажа. Гледахме го и е чудехме защо ли е засякъл. В този момент ние не бяхме врагове.
Изстрелите вече се носеха от по-далече. Скочих и се затичах да настигна взвода си. Те бяха напреднали около 50 метра и тъкмо влизаха през портала на една казарма. Там беше бунта.
Затичах се и аз през портала. Спрях се рязко на входа и видях, че моите приятели стояха с насочени оръжия срещу войниците вътре. Виждаше се, че онези са взели за заложници доста хора (около 10-15 човека). Положението ставаше доста напечено, защото първо бяхме на открито и второ онези нямаха особени скрупули по отношение на хората. Започнаха да стрелят по нас. Аз скочих зад караулната будка на портала. Видях, че хората от моя взвод залегнаха и отговориха на огъня. Силно е успокоих, като забелязах, че падаха само хора от онези войници, а не заложници, което беше направо похвално, като се има в предвид, че се бяха измесили нарочно.
С периферното зрение забелязах, че в караулната будка има някой. Стъклата и бяха потъмнени и явно и той имаше същия проблем да ме види, още повече, че аз бях и залегнал ниско долу. Насочих автомата, там където предполагах, че стои и пуснах три куршума през стъклото. Чу се тупване.
Бяха ми останали само няколко патрона.До мен бяха залегнали две момчета (на възраст около 16-18). Попитах ги дали имат патрони за Калашников. Единият извади една торбичка от някъде с различни патрони в нея. Започнах да презареждам, а другото момче взе автомата от убития от мен войник и също започна да го презарежда. На учудения ми поглед, първото момче обясни, че баща им бил сред заложниците и онези го убили.
Престрелката постепенно се изместваше към нас. Трябваше да презаредя максимално бързо.
Коментар:
Интересното беше, че не се биех за някаква кауза, нито за родината (бях в Африка все пак). Не изпитвах никаква емоция. Това просто беше нещо, което трябваше да се направи. Работата не беше интересна, не беше досадна, просто беше наложителна. Не се притеснявах за приятелите си, не се притеснявах за себе си, разсъждавах. Просто правех това, което беше необходимо.
В началото стояхме в някаква почивна станция с майка ми, баща ми, брат ми и сестра ми. Останах с впечатлението, че се намираме в Африка. Губехме си времето общо взето.стояхме в някаква стая и се чудехме какво да правим. Имаше един лаптоп, на който сестра ми играеше някакви игри. Навън беше адска жега. На една пейка седяха някакви момчета и си говореха. Имаше някакви размирици, негрите воюваха нещо. С баща ми говорехме, че в Африка от белите ней-добре се приспособявали българите и руснаците, защото били народи, които непретенциозни и обичали да живеят на открито. Беше една от ония задължителни почивки, които се прекарват с родителите.
Започна войната.
Озовах се в нещо като казарма. В същност по-скоро се махнах от почивната станция и отидох в казармата. Радвах се, че съм се отървал от еднообразието. Обсъждахме някакви планове. Бяхме около 6-7 души взвод. Някак си бяхме само ние. Каква беше тая война не знам Трябваше да се придвижим с хеликоптер от казармата до мястото на сражението. В същност, разбрах, че това не беше голяма и мащабна война а по-скоро някакъв бунт. Бяха превзели една казарма и сега ние трябваше да си я върнем.
За жегите на Африка, нашето поделение беше прекрасно – високи борове, сянка. Имаше някакви дървета, за които казваха, че пускат корени направо в пясъка и стигат до 70 метра височина. Видях някои доста високи, но стеблата им бяха така странно посукани, че си помислих, че ако такива дървета пуснат корен в България – вятърът ще ги събори моментално
Тръгнахме. Хеликоптера се напълни с хора – все мои приятели. Незнайно защо не излитахме а се движехме като автомобил по шосето. Минавахме из някакъв град и пилота се оправдаваше, че не може да излети заради електрическите стълбове. Пътувахме около 20-30 минути. Градът все не свършваше.
В един момент срещу нас се зададе един военен джип (HumWee). Препречи ни пътя и спря. Излязоха от него войници и започнаха да стрелят. Изведнъж стана абсолютен хаос. Хвърлих се навън от хеликоптера и скочих зад едно дърво. Помислих си, че от изненадата моите приятели не са могли да реагират, но като надникнах ги видях – залегнали и изобщо не бяха притеснени.
Явно мястото беше добре избрано, защото забелязах, че в съседното дърво се бяха скрили двама войници и стреляха от високо по нас. Промъкнах се зад тях и ги застрелях. Патроните свършваха нещо невероятно бързо – с почти никаква ефективност Вярно, че автомата беше АК-47, но така за нула време свърших боеприпасите, без да съм особено полезен на останалите. Включих на единична стрелба. Това вече беше друго.
Претичах от другата страна на улицата и се скрих зад ъгъла на една сграда. Точно като свърших пълнителя и двама се затичаха към мен. Побягнах, сменяйки в движение пълнителя. Прикрих се зад едно дърво, но идиотският пълнител не щеше да влезе в автомата. За момент спрях. Който бърза толкова, обикновено до никъде не стига. С премерено движение сложих пълнителя и заредих. Обърнах се. Двамата войници, вече бяха почнали да ме обхождат по десния фланг. Стрелях. В същност автомата засече. Не ми се беше случвало никога до сега Калашников да засече. Те обаче се стреснаха явно – достатъчно време да изхвърля дефектиралия патрон и да стрелям. На единична стрелба вкарах по два куршума във всеки от тях. Раних ги – не смъртоносно предполагам, но достатъчно да ги обезвредя. Единия беше също много учуден, от това, че автоматът ми засече.
- Какъв беше тоя патрон – попита той.
Аз намерих изхвърления дефектен патрон и клекнах до него да му го покажа. Гледахме го и е чудехме защо ли е засякъл. В този момент ние не бяхме врагове.
Изстрелите вече се носеха от по-далече. Скочих и се затичах да настигна взвода си. Те бяха напреднали около 50 метра и тъкмо влизаха през портала на една казарма. Там беше бунта.
Затичах се и аз през портала. Спрях се рязко на входа и видях, че моите приятели стояха с насочени оръжия срещу войниците вътре. Виждаше се, че онези са взели за заложници доста хора (около 10-15 човека). Положението ставаше доста напечено, защото първо бяхме на открито и второ онези нямаха особени скрупули по отношение на хората. Започнаха да стрелят по нас. Аз скочих зад караулната будка на портала. Видях, че хората от моя взвод залегнаха и отговориха на огъня. Силно е успокоих, като забелязах, че падаха само хора от онези войници, а не заложници, което беше направо похвално, като се има в предвид, че се бяха измесили нарочно.
С периферното зрение забелязах, че в караулната будка има някой. Стъклата и бяха потъмнени и явно и той имаше същия проблем да ме види, още повече, че аз бях и залегнал ниско долу. Насочих автомата, там където предполагах, че стои и пуснах три куршума през стъклото. Чу се тупване.
Бяха ми останали само няколко патрона.До мен бяха залегнали две момчета (на възраст около 16-18). Попитах ги дали имат патрони за Калашников. Единият извади една торбичка от някъде с различни патрони в нея. Започнах да презареждам, а другото момче взе автомата от убития от мен войник и също започна да го презарежда. На учудения ми поглед, първото момче обясни, че баща им бил сред заложниците и онези го убили.
Престрелката постепенно се изместваше към нас. Трябваше да презаредя максимално бързо.
Коментар:
Интересното беше, че не се биех за някаква кауза, нито за родината (бях в Африка все пак). Не изпитвах никаква емоция. Това просто беше нещо, което трябваше да се направи. Работата не беше интересна, не беше досадна, просто беше наложителна. Не се притеснявах за приятелите си, не се притеснявах за себе си, разсъждавах. Просто правех това, което беше необходимо.
Няма коментари:
Публикуване на коментар